Дуглас Престон - Хищник

— Да.

— Искам всички изходи за Ню Мексико, контролните пунктове по 84-а на Чама, 96-а на Койот, 285-а южно от Еспаньола, междущатско шосе 40 на Уогън Маунд и границата с Аризона, междущатско 25 на Белен и онова на държавното полицейско управление на Куба по магистрала 44. Той направи пауза, прехвърли няколко листа по бюрото си и взе едни. — Това е: кара пикап Шевролет 3100 в тюркоазено и бяло, номер NM 346 EWE. Едно нещо се развива в наша полза: с такава кола не можеш да минеш незабелязано.

Мадокс паркира роувъра пред търговския център „Сънсет“ и погледна часовника си. Девет и двайсет и една. Половината дузина реклами за бира в стъклената витрина хвърляха неясна неонова светлина към прашния капак на колата му. Освен момчето зад гишето не се виждаше никой. Луната още не бе изгряла. От по-раншни проучвания знаеше, че би могъл да види фаровете на задаваща се от юг кола две минути и четиридесет секунди преди да премине.

Излезе бавно, пъхна ръце в джобовете си и се облегна на колата; вдъхна от хладния въздух на пустинята, затвори очи, мърморейки под нос мантрата си и се опита да успокои пулса на сърцето си. След няколко минути отвори очи. Магистралата все още беше тъмна. Девет и двадесет и две. Беше задминал шевито на Бродбент преди единадесет минути и ако следваше инструкциите му и поддържаше скорост, фаровете щяха да се появят след не повече от шест минути.

Той влезе в закусвалнята, взе си парче стара пица и голяма чаша горчиво кафе и плати точната сума. Върна се отново до колата, подпря крак върху бронята и се загледа в тъмното шосе. Още две минути. Един поглед към магазина го увери, че момчето бе погълнато от някаква кино комедия. Той изля остатъка от кафето на земята и запрати парчето пица в кактуса, окичен с какви ли не боклуци. Погледна часовника си и провери клетъчния телефон — имаше добро покритие.

Влезе в колата, запали двигателя и зачака.

Девет и двадесет и шест.

Девет и двадесет и седем.

Девет и двадесет и осем.

Бинго! Чифт фарове изплуваха от морето тъмнина. Светлите кръгове бавно се разшириха и засияха, когато колата се приближи по пътя — след което пикапът светна в тюркоазено и задните светлини се отдалечиха в тъмнината на юг. Девет часът, тридесет минути и четиридесет секунди.

Той чакаше, заковал поглед в часовника, изброи точно още една минута, после натисна бутона на телефона си.

— Да? — отзова се незабавно гласът отсреща.

— Слушай внимателно. Продължавай със същата скорост. Недей да забавяш, нито да ускоряваш. Смъкни стъклото на прозореца от дясната си страна.

— Какво става с жена ми?

— След няколко минути ще е при теб. Прави каквото ти кажа.

— Смъкнах стъклото.

Мадокс за втори път погледна часовника си.

— Когато ти кажа, вземи телефона си, затвори го, но не го изключвай . Пъхни го при тефтера в торбата с боклук и изхвърли торбата през прозореца. Изчакай да ти дам сигнал. След като я изхвърлиш, продължи напред, без да спираш.

— Слушай, кучи сине, няма да правя нищо, докато не ми кажеш къде е жена ми.

— Прави каквото ти казвам или е мъртва.

— Тогава никога няма да видиш тефтера.

Мадокс погледна часовника си. Вече бяха минали три и половина минути. С една ръка върху волана той натисна педала за газта и излезе на магистралата, оставяйки мирис на изгоряла гума след себе си.

— Тя е в стария лагер на Медира Крийк, знаеш къде е, нали? Двадесет и пет километра южно оттук по Рио Гранде. Кучката ми се съпротивляваше и се нарани, сега кърви… В момента е с партньора ми, ако не правиш каквото ти кажа, ще му се обадя и ще я убие. Затова пусни сега телефона в торбата и я изхвърли веднага .

— Аз пък ще ти кажа това: ако тя умре, ти си мъртвец. Ще те преследвам до края на земята и ще те убия!

— Спри да ми се ежиш и прави каквото ти казвам!

— Правя го.

Мадокс чу шумолене и линията прекъсна. Той изпусна една въздишка на облекчение. Погледна часовника си, засече времето с точност до секунда и насочи вниманието си към скоростомера. Тефтерът би трябвало да е на шест и половина километра южно от търговския център. Изключи телефона си и закова скоростта. Вече бе проучил магистралата, бе изчислил разстоянието и си бе отбелязал километричните камъни. И знаеше, че проклетият бележник трябва да е приблизително на четиристотин метра.

Той отмина километричния камък и намали леко, спусна стъклото на прозореца и набра телефона на Бродбент. Секунда по-късно чу слабо звънене: там беше, отстрани на пътя лежеше една найлонова торба. Отмина я, като в същото време включи прожектора върху покрива и освети наоколо, за да е сигурен, че Бродбент не го причаква от засада. Но прерията изглеждаше празна от край до край. Малко се съмняваше, че Бродбент се е понесъл на юг към лагера на Медира Крийк. По всяка вероятност щеше да спре в Абикию да се обади на ченгетата и в болницата. Мадокс не разполагаше с много време да вземе бележника и да се омете.