Дуглас Престон - Хищник

Тилната изпъкнала кост на врата й беше с размерите на грейпфрут и й позволяваше да върти главата си на почти 180 градуса, така че да може да действа във всички посоки. Както при човека, очите й гледаха напред, даваха й стереоскопична картина, освен това имаше отлично чувство за обоняние и слух. Любимата й плячка бяха стадата птицечовкови динозаври, които се придвижваха шумно през големите гори с викове и тръбни звуци, за да не се разпръскват и да не се губят малките.

Ловуваше често от засада: приближаваше се дълго, потайно срещу вятъра и се нахвърляше внезапно. Добре маскирано туловище в цветовете на гората, на яркозелени и кафяви шарки.

В младежка възраст ловуваше в стада, но след съзряването се движеше сама. Не атакуваше и не се бореше с плячката си, докато я умъртви. Вместо това лягаше върху жертвата и откъсваше от нея безжалостни хапки, зъбите й прорязваха плочиците на бронята, за да достигнат до живите органи и пулсиращите артерии; и в този момент, когато фиксираше плячката си като червей под топлийка, вдигаше крак и нанасяше с него разкъсващ удар. След това я пускаше и се оттегляше на безопасно разстояние, докато тя напразно ревеше, мяташе се и се гърчеше, докато кръвта й изтече.

Като много хищници, тя също разчистваше боклуците; би яла всичко, стига да е месо. Забиваше зъби в гноясалия, пълен с ларви труп, задоволявайки се с набъбналото, все още биещо сърце.

Уайман Форд спря и сведе поглед към голямата цепнатина в земята, която се казваше Каньон на тиранозаврите. Шестнадесет километра назад бе преминал покрай черната базалтова стена, която бе дала името на каньона и сега той се намираше дълбоко в него, по-дълбоко отколкото му се бе случвало някога. Беше изоставено от бога място. Стените се издигаха толкова по-високо, колкото по-надълбоко слизаше, докато се свиха над него клаустрофобично. Каменни блокове с размер на къщи, свлечени от стръмните урви, лежаха разхвърляни на дъното сред пръснатите отровни алкални мочурища, а над тях вятърът носеше прах на бели воали. Изглежда в каньона не вирееше нищо, освен няколко храста пустинна бодлива зеленика, и разбира се — голямо количество гърмящи змии.

Продължи, като постепенно влизаше в ритъм. Беше като лабиринт, с много странични каньони, които сякаш продължаваха в нищото. Краката му поглъщаха метър след метър. Наближаваше слънцето да залезе, когато каньонът направи още един завой и той можа да види напред голямата група скали, онази, която бе забелязал от Навахо Рим и която фриволно бе нарекъл „Плешивината“. По-ниската част на каньона вече тънеше в сянка, окъпана в топли оранжеви блясъци отразена светлина от височината на източния ръб.

Форд изпита удовлетворение при мисълта, че денят свършва. Беше разпределил водата на дажби от сутринта и прохладата на въздуха сега бе добре дошла, защото намаляваше жаждата му.

Падането на нощта в пустинята ставаше бързо. Нямаше да има много време да открие място за добър бивак. Той продължи напред с жива стъпка, оглеждайки се наляво и надясно и скоро откри това, което търсеше: заслон между два паднали камъка с мек, гладък пясък. Свали раницата от раменете си и сръбна глътка вода, като я задържа в уста, наслаждавайки се на свежестта й, преди да я преглътне. Все още разполагаше с десет, може би дори с петнайсет минути, преди светлината да се скрие. Защо да ги хаби да си приготвя мястото за сън? Остави принадлежностите си и тръгна нагоре, към началото на „Плешивината“. От по-близо групата скали приличаше повече на смачкани отровни гъби, отколкото на черепи; всяка беше трийсетина стъпки широка и висока около двайсет, покрита от пласт тъмнооранжев пясъчник, с разпръснати из него по-тънки лещи оцветена във винено, шиста и конгломерати. Някои от големите скали бяха подкопани и бяха паднали разбити на парчета.

Той тръгна към гората от скални колони, завършващи с кръгли куполи. Колоните бяха от бледорозов пясъчник, с височина около десет стъпки. Форд се заизкачва между тях с намерението да види докъде продължава формацията. От негова гледна точка никоя от скалите не изглеждаше като онази, която търсеше, но приликата беше силна. Отново изпита въодушевление при мисълта, че динозавърът е някъде наблизо и ускори крачка, като от време навреме дори се заточваше. Когато стигна до отсрещния край с изненада установи, че „Плешивината“ крие входа към друг каньон — или към онова, което представляваше скритото продължение на Каньона на тиранозаврите. Тръгна натам, като криволичеше между облите камъни. Каньонът беше тесен и разкриваше следи от внезапно силно наводнение, стените бяха обсипани с остатъци от дънери на дървета и клони, довлечени от планините. По-ниските стени бяха изгладени и издълбани от действието на водата.