Дуглас Престон - Хищник

Следваха завой след завой и всеки разкриваше ниши и подмоли. В някои от по-високите ниши се виждаха следи от скални обиталища на Анасази. След още четиристотин метра пред погледа му се разкри една висока напречна „полица“ от пясъчник; сигурно бе образувала водопад в по-влажни години — напуканото корито и тинята свидетелстваха за някогашно езеро. Той се закатери нагоре с ръце и крака.

Каньонът рязко зави и внезапно премина в изумителна долина, където три второстепенни корита се събираха в едно като отломки от скално крушение, сътворявайки спектакъл на ерозионна ярост. Форд спря, обзет от страхопочитание пред замръзналата й сила. По лицето му премина усмивка, когато реши да й даде името „Дяволско гробище“. Докато стоеше, последният слънчев лъч примигна по ръба на каньона и вечерта се спусна над удивителната долина, загръщайки я в пурпурна сянка. Беше наистина земя, изгубена във времето.

Форд пое назад. Беше твърде късно да продължава нататък; трябваше да се върне до бивака, преди да се е стъмнило. Скалите бяха чакали милиони години, помисли си монахът. Щяха да почакат още един ден.

Том се движеше на север по магистрала 84, като правеше огромно усилие да се съсредоточи. Самолетът бе закъснял, часовникът показваше осем и половина, а той все още се намираше на един час от онзи участък на магистралата, който бе посочил похитителят. На пасажерската седалка до него стоеше найлоновата торба за боклук, в която бе пъхнал тефтерчето. Клетъчният му телефон бе включен в очакване на обаждане.

Той изпита яростна безпомощност — при така стеклите се обстоятелства това бе едно непоносимо усещане. Трябваше да намери начин да действа, а не само да се противопоставя. Но не можеше да действа просто така: нуждаеше се от план и затова трябваше да остави настрана емоциите и да мисли колкото се може по-хладнокръвно и ясно.

Тъмната шир на пустинята връхлиташе от едната страна на пътя, а в нощното небе над него звездите грееха ярки и неподвижни. Пътуването от Тъксън до Санта Фе мина най-трудно. Бе положил нечовешко усилие да контролира хипотезите си и да се фокусира върху конкретния проблем. А проблемът беше прост: да си върне Сали обратно. Нищо друго нямаше значение. После щеше да се занимава с похитителя.

За пореден път се запита дали не трябваше да отиде в полицията или пък да пренебрегне напълно Уилър и да се свърже директно с ФБР. Но дълбоко в себе си знаеше, че похитителят е прав: ако го направеше, щеше да изгуби контрол. Те щяха да се възползват. Няма значение как, но Уилър щеше да се намеси. Той повярва на похитителя, когато онзи каза, че ще убие Сали, ако полицията се набърка. Рискът беше твърде голям; трябваше да се справи сам.

Познаваше участъка от магистрала 84, по който похитителят му беше казал да се движи. Беше един от най-изолираните в двупосочната магистрала в щата, с една-единствена бензиностанция и тоалетна.

Опита се да мисли какво би направил, ако е на мястото на похитителя, как би взел бележника, без да допусне да го последват. Това трябваше да разбере Том — планът на онзи мъж.

Уилър погледна часовника над купчината листове. Девет и петнайсет. Обърна се към Хернандес, който изглеждаше почти зелен под флуоресцентното осветление в офиса.

— Изпързаля ни — каза помощникът му. — Ей така.

— Ей така… — Уилър почука с химикалката върху листовете. И все пак в това нямаше смисъл, един такъв човек, който има много за губене. Такива хора, които разполагат с милион законни начини да избегнат разпит в полицията.

— Мислиш ли, че е прескочил резервата?

— Колата му — онова класическо Шеви, което кара — беше паркирана на летището. Самолетът му кацна в осем и в момента колата я няма.

Хернандес сви рамене:

— И какво, проблеми с двигателя?

— Играе си някакви игрички с нас.

— И какво цели според теб?

— Де да знаех.

В стаята надвисна тежка тишина. Уилър се изкашля и запали цигара, чувствайки, че трябвала направи нещо, за да възстанови авторитета си; изненадваше го и го дразнеше, че Бродбент ги е пратил за зелен хайвер.

— Фактите са си факти: върху килима в дневната му има прясно петно от кръв и скорошен куршум в стената. Не се появява на разпит в полицията. Може да му се е случило нещо лошо или да е мъртъв. Може да се е изплашил. Спорил е с жена си, скарали са се, бушоните му са изгърмели и я е ликвидирал. А може би е просто едно нагло копеле, което си мисли, че не сме му от категорията. Няма значение: ще го проследим.