Дуглас Престон - Хищник

— Да не мислиш, че той го е застрелял?

— Не. Но е замесен. Крие нещо от нас. Както и да е, два дни след стрелбата той отива горе да се срещне с този монах, Уайман Форд. Поразрових се около този тип, изглежда, че и той доста скита из пустинята, не се прибира с дни наред.

— Да-а-а, и какво таткова може да търсят?

— Това е въпросът. Има обаче нещо, което ти, Хернандес, не знаеш. Накарах Силвия да види дали в системата има нещо за този монах. И можеш ли да познаеш? Бил е в ЦРУ.

— Майтапиш се.

— Не знам цялата история, но изглежда, че е напуснал Бюрото внезапно, пристигнал в манастира и те го приели. Преди три и половина години.

— И какво е правил в ЦРУ?

— Не мога да разбера, знаеш как е. Жена му също работела там, но била убита при изпълнение на служебния си дълг. Той е герой. — Уилър всмукна нова порция дим, усети вкуса на горчивия филтър и запокити фаса. Изпитваше странно чувство на задоволство да замърсява този примитивен пейзаж, това място, което крещеше в ушите му: „Ти си никой, ти си нищо!“ през целия ден. Внезапно той се изправи. Беше забелязал черна точица, която се движеше по един не много отдалечен нисък хребет, напредвайки към някакви високи скали. Вдигна бинокъла, който висеше на врата му и се взря.

— Добре, добре. Говорим за дявола…

— Да не би да е Бродбент?

— Не. Тъй нареченият монах. С два чифта бинокли около врата. Точно както ти казвам: този човек търси нещо. По дяволите, давам си едната топка да разбера какво търси.

Мадокс „Тревата“ се спря на прага на хижата, която бе наел, закачи палец на гайката на колана си и вдиша аромата на затоплените от сутрешното слънце борови иглички. Като примижа на яркото слънце, той вдигна чашата с кафе към устните си и отпи шумно. Беше се успал; часовникът показваше почти десет. Отвъд върховете на боровете се виждаха далечните върхове на Канхилон Маунтинс, огрени от сребърна светлина. Той излезе навън, каубойските му ботуши изтракаха кухо по дървото, и спря под табелката „Зала“. Побутна я леко с пръст и тя се разлюля напред-назад със скърцане на ръждясалите си панти.

Погледна надолу. Не беше останало много от лагера на ГКООС; повечето от постройките на Комитета за опазване на околната среда бяха рухнали и навсякъде се виждаха плочи изгнило дърво с прорасли през тях храсти и хилави дръвчета. Той допи кафето си, закачи чашата на оградата и се спусна по дървените стъпала към старата главна улица на града. Мадокс трябваше да признае, че в сърцето си беше селско момче. Обичаше да е сам, далеч от улиците, от шумния трафик, сградите и тълпите. Когато всичко свършеше, можеше да си купи някое местенце като това тук. Можеше да продължи да върти „Трудни времена“, да си живее живота мирно и спокойно с двойка госпожици за компания и не му трябваше нищо друго.

Той тръгна по черния път с ръце в джобовете като си подсвиркваше тихо. В другия край на града улицата премина в буренясала пътека, която водеше към дефилето. Мадокс продължи, разсичайки тревата с ботушите си. Наведе се и взе една пръчка и започна да обезглавява високите бурени, докато вървеше. Ботушите му поскърцваха ритмично.

След две минути се озова пред забита в пътя табелка, която гласеше:

ОПАСНОСТ: НЕОБОЗНАЧЕНИ МИННИ ШАХТИ

НЕ ПРЕМИНАВАЙ!

СОБСТВЕНИКЪТ НЕ ОТГОВАРЯ

ЗА НЕЩАСТНИ СЛУЧАИ

В гората беше тихо, вятърът едва доловимо стенеше в листата на дърветата. Мадокс се промъкна покрай табелката. Пътеката леко се изкачваше, следвайки сухото речно корито. Десет минути равномерен ход — и се озова на старо сечище. Отдясно се издигаше открит хълм с пътека за нагоре. Той пое по пътеката, която минаваше успоредно, точно под върха и продължи около четиристотин метра, преди да достигне до разрушена шахта от дървени пръти, заобикаляйки входа към стар минен тунел. На вратата имаше нов катинар и верига, наред с още една табелка, забраняваща преминаването; Мадокс бе забелязал и двете още предишния ден.

Той измъкна ключа от джоба си, отключи и пристъпи в хладното, изпълнено с мирис на треви помещение. Двойка стари железопътни релси водеха към тъмен отвор в скалата, преграден с тежка желязна врата, също с катинар. Отключи и нея и я отвори, като я залюля на прясно смазаните й панти; вдъхна миризмата на опушен камък и мухъл и светна фенерчето, като внимаваше да не стъпи върху редиците от стари железопътни траверси и локви вода. Тунелът се врязваше в живата скала и тук-там, където скалата бе мухлясала и пропукана, таванът беше укрепен с масивни дървени греди.