Дуглас Престон - Хищник

Той отново вдигна бинокъла и продължи да изследва, докато очите му обходиха търпеливо всичко, което можеше да види оттук. Беше време да се придвижи към мястото, което бе отбелязал на картата като „Позиция 2“, малко възвишение в далечния край на Навахо Рим, който стърчеше като ампутиран палец. Щеше да падне голямо ходене, но със сигурност си струваше усилията. Оттам би могъл да види почти всичко в пустинята.

Вдигна манерката си и я разклати, установявайки със задоволство, че е пълна повече от половината. В раницата имаше и друга, съвсем пълна. Ако внимаваше, нямаше да има проблеми с водата.

Отпи малка глътка и тръгна към острието на Навахо Рим.

Докато крачеше, изпадна в приятен унес, породен от физическото усилие. Беше казал на абата, че се нуждае от малко време за размисъл в пустинята и бе обещал да се върне за молитвата в третия час на следващия ден. Сега за това не можеше да става и дума и ако тръгнеше към пустинята, щяха да му трябват два, че и повече дни, за да се върне обратно. Абатът нямаше да има нищо против — беше свикнал Форд да се усамотява, отдаден на молитви и духовен размисъл. Само че този път Форд имаше неясното чувство, че върши нещо лошо. Бе заблудил абата относно целта на това си пътешествие; само защото се е молил, гладувал и се е отказал от телесен комфорт в пустинята, не означаваше, че дири духовен мир и единение с Бога. Осъзнаваше, че бе позволил да се замеси в интригата, в мистерията, в тръпката от търсенето на динозавъра. Манастирът му бе дал дара да се самонаблюдава, нещо, което преди не бе обичал особено, но сега използваше, за да разсъждава над мотивите си. Защо правеше това? Не беше, за да възстанови динозавъра за американския народ, колкото и да му се искаше да си мисли, че е подтикван от алтруистични мотиви. Не беше за пари, и съвсем определено — не за слава.

Правеше го заради нещо по-дълбоко, някаква слабост на характера, някакъв копнеж за приключения и вълнения. Преди три години бе взел решение — по онова време импулсивно, но до този момент вече добре обмислено и затвърдено с молитви — да се оттегли от света и да посвети живота си в служба на Бога. Дали тази малка експедиция беше в името господне?

Кой знае защо му се струваше, че не.

При все тези мисли, като че в плен на чужда сила, брат Уайман Форд продължаваше да крачи по оглозганите от ветровете скали на Навахо Рим, с очи вперени в далечното възвишение.

Айън Корвъс стоеше до прозореца, когато чу телефонния звънец на бюрото си и гласът на секретарката, който обяви:

— Господин Уормъс от Бюрото за управление на земите е на първа линия.

Корвъс бързо се плъзна зад писалището, вдигна телефонната слушалка и заговори с най-приветливия си тон:

— Господин Уормъс, здравейте. Предполагам, че сте получили молбата ми за разрешително.

— Разбира се, професоре. Ето я тук пред мен. — Дрезгавият западен акцент стържеше ушите на Корвъс. Професоре. Откъде ги изравят тези?

— Някакви проблеми?

— Всъщност, да. Предполагам, че е случаен пропуск, но не виждам тук никакви данни за местоположение.

— Не е пропуск, господин Уормъс. Не съм включил тази информация. Става въпрос за изключително ценен образец, с висок риск за грабеж.

— Оценявам това, професоре — долетя провлаченият отговор, — но високите плата са обширна територия. Не можем да издадем дори на музей разрешително за събиране на палеонтологични образци, без информация за мястото.

— Става въпрос за нещо, което струва милиони на черния пазар. Съобщаването на тази информация дори на вашето Бюро е риск, който аз трудно бих поел.

— Разбирам ви, сър, но ние държим цялата информация под ключ. И е много просто: няма данни — няма разрешително.

Корвъс си пое дълбоко дъх.

— Определено бихме могли да ви дадем най-обща информация…

— Не, господине — прекъсна го мъжът отсреща. — Изискваме община, район на действие, участък и GPS координати. Иначе не можем да направим нищо.

Корвъс усети, че направо му причернява. Вдиша дълбоко и се опита да смекчи тона си.

— Безпокоя се, защото — както може би си спомняте — миналата година в окръг Маккоун, Монтана, бе задигнат първокачествен диплодок веднага, след като разрешителното бе регистрирано.

— Задигнат?

— Откраднат.

Носовият глас продължи с досада:

— Не отговарям за окръг Монтана в Бюрото, така че не знам за никакъв откраднат диплодок. Тук в Ню Мексико изискваме координатите на мястото, за да издадем документ за събиране на образци. Ако не знаем къде се намира обектът, как ще ви разрешим да го вземете оттам, как ще предотвратим вземането му от някой друг? Или може би трябва да издадем мораториум върху събирането на всички фосили, които не носят печалба, докато вие си вземете вашия? Не мисля така.