Дуглас Престон - Хищник

След стотина стъпки тунелът изви наляво. Мадокс мина зад ъгъла и фенерчето му освети водосборната яма в тунела. Той пое по лявото разклонение и то скоро го изведе до задънен край, където бе издигнал стена от дървени греди, закована към подпорната конструкция на мината, за да направи малка затворническа килия. Приближи се към дървената стена и я потупа гордо. Солидна като скала. Бе започнал предишния ден по обяд и бе работил до среднощ, дванайсет часа без прекъсване, тежък физически труд.

Промъкна се през незавършения отвор в малко помещение, изградено в задънения край на тунела. Измъкна керосиновия фенер от куката, вдигна стъклото, запали фитила и го закачи на един гвоздей. Приветливият жълт блясък освети помещението — по всяка вероятност осем на десет стъпки. Не беше чак толкова лошо място, помисли си Мадокс. Беше сложил покрит с чист чаршаф матрак в единия ъгъл, готов за употреба. Наблизо стоеше стара дървена макара от кабел, която служеше за маса, два стари стола, измъкнати от разрушена къща, кофа с вода за пиене и друга — вместо тоалетна. Насреща, закрепен в камъка на отсрещната стена, бе забил четири половин инчови стоманени ябълковидни болтове, всеки от които със закалена верига и белезници — две за ръцете и две за краката.

Мадокс спря за момент, за да се полюбува на добре свършената си работа и се учуди още веднъж на късмета си, че е успял да открие всичко това. Тунелът не само бе идеален за целите му, но той бе успял да намери по-голямата част от гредите на самото място, стари мертеци и дъски, натрупани в дъното на мината, където бяха оцелели от безмилостните опустошения на времето.

Той прекъсна приятния си унес и погледна към грубото механично съоръжение, което лежеше върху варела, разяден от влага. Поглади го и го наклони заедно с болтовете, след което погледна нагоре. Още няколко греди и щеше да бъде готов. Вместо врата, която би била уязвима, щеше да сложи три греди на отвора — просто, здраво и напълно сигурно решение. Налагаше се да влезе и излезе най-много още няколко пъти.

Пещерата бе влажна и топла. Мадокс съблече ризата си и я пусна върху гредите. Раздвижи добре стегнатото си мускулесто тяло, направи няколко упражнения за разтягане, след което вдигна тежката безжична „Макита“ и й сложи нова батерия. Отиде до старата купчина дървени греди, изпробва няколко от тях с една отвертка, докато намери подходящата, оразмери я, отбеляза точица с молива и започна да пробива. Воят на бормашината отекваше в пещерата и мирисът на старо, опушено дърво го удари в ноздрите, когато кафявите дъбови стърготини започнаха да се извиват и да падат от прясно издълбаната дупка. След малко завърши, вдигна гредата и я понесе с леко олюляване напред. След като я закрепи на подходящото място с гвоздей, проби съответна дупка и в закрепената отзад греда, пъхна осемнадесетинчов болт, нави шестостенна гайка и затегна с ключ толкова здраво, че тя потъна цял четвърт инч навътре в дървото.

Никой, дори най-отчаяният, не би могъл да го развинти.

След час Мадокс бе свършил всичко, оставяйки единствено отвора на вратата. Трите греди, които щяха да затворят отверстието, лежаха наблизо пробити и готови да бъдат поставени.

Мадокс мина по дължината на стената, плъзна ласкаво ръка по гредите и с рев стисна една от тях между едрите си ръце, дръпна я рязко и започна да я движи напред-назад с всичка сила, нагоре и надолу, като крещеше, ругаеше и блъскаше рамене в стената отново и отново. Той се завъртя, вдигна дървената маса и я запрати към стената от дървени трупи, крещейки: „Кучи синове! Копелета! Всичките ще ви избия, ще ви изкормя до един!“

Внезапно спря. Дишаше тежко и шумно. Извади от раницата си кърпа за ръце и избърса потта по гърдите и раменете си, попи зачервеното си лице и прокара пръсти назад по косата. Без да се бави повече, облече ризата си и отново разкърши рамене.

Едва тогава си позволи да се ухили. Никой не би могъл да се измъкне от неговия затвор. Никой.

Уайман Форд изтупа праха от полите на расото си и седна на дънера от усукан хвойнов ствол. Беше изминал почти трийсет и два километра от манастира и бе стигнал възвишенията на Навахо Рим, най-дългото плато, което се простираше в продължение на мили покрай южната граница на Еко Бедлендс. Далеч зад него лежеше аленият каньон „Ранчото на призраците“; гледката на северозапад бе обрамчена от заснежените върхове на Канхилон Маунтинс.

Форд извади четири топографски карти в мащаб 1:24000 от раницата си, разгъна ги и ги остави настрани на земята, като затисна краищата им с камъни. Отне му няколко минути да се ориентира, визуално напасвайки различни природни обекти към съответните им очертания върху картите. Вдигна бинокъла и започна да оглежда Еко Бедлендс, търсеше скална формация, която да прилича на онази от компютърната разпечатка. Когато забележеше нещо обещаващо, отбелязваше местоположението му на картата с червен молив. След петнайсетина минути свали бинокъла, обнадежден от онова, което бе видял. Не бе открил съвършено съвпадение, но колкото повече гледаше безкрайните каньони, пресичащи Еко Бедлендс, толкова повече се убеждаваше, че скалата, в която се намира мумифицираният тиранозавър рекс, трябва да е някъде тук. Куполовидната форма в разпечатката изглежда бе характерна за пустинните формации, които можеше да види от удобната си позиция. Проблемът беше, че голяма част от гледката му бе блокирана от плата или ръбове на каньони. В добавка към затрудненията, компютърната разпечатка даваше само двуизмерен разрез на скалата. Не можеше да се каже как би изглеждала от различен ъгъл.