Дуглас Престон - Хищник

— Това заплаха ли е?

— Просто излагане на фактите, господин Бродбент.

— Том — обади се Сали, — успокой се.

Том преглътна.

— Да, бях в манастира.

— За какво?

Той се поколеба.

— За да се видя с един свой приятел.

— Име?

— Брат Уайман Форд.

Скръц, скръц , не спираше химикалката. Докато пишеше, Уилър всмукна въздух през зъби.

— Този брат Форд е монах?

— Послушник.

— За какво трябваше да се виждате с него?

— Питах се дали е чул нещо, свързано с убийството в Лабиринта. — Почувства се отново ужасно заради лъжата. Започна да осъзнава, че може би другите бяха прави за това, че не е трябвало изобщо да задържа бележника. Но беше дал проклетото обещание!

— И той беше ли чул нещо?

— Не.

— Съвсем нищо?

— Съвсем нищо. Дори не знаеше за него. Не четял вестници. — Ако ченгетата отидеха да се срещнат с Форд, дали той би могъл да ги излъже за бележника? Не му изглеждаше вероятно — в края на краищата той беше монах.

Уилър се изправи.

— Ще останете ли тук известно време? В случай че се наложи да говорим отново.

— Нямам никакви планове за излизане в момента.

Уилър отново кимна и погледна Сали.

— Съжалявам, мадам, че ви прекъснах.

— Не съм ви „мадам“ — отвърна остро тя.

— Не исках да ви обиждам, госпожо Бродбент. — Той се обърна към медицинската инспекторка: — Взехте ли каквото трябваше?

— Да.

Те се насочиха към вратата. Докато излизаха от стаята, Уилър спря и черните му очи се заковаха в Том.

— Да се лъже полицейски служител е възпрепятстване на правосъдието — углавно престъпление.

— Наясно съм.

Уилър се обърна и излезе. Том ги изчака да се качат в колата, после се върна вътре и затвори вратата. Сали беше в дневната, седеше скръстила ръце пред гърдите си.

— Том…

— Не го казвай.

— Ще го кажа. Затъваш в подвижни пясъци. Трябва да им дадеш бележника.

— Вече е твърде късно.

— Не, не е. Можеш да обясниш. Ще те разберат.

— Ще разберат на куково лято! И колко пъти още да го повтарям? Дадох обещание .

Тя въздъхна и отпусна ръце в скута си.

— Том, защо си такъв инат?

— А ти не си, така ли?

Сали се отпусна на дивана до него.

— Невъзможен си.

Той обви ръка около нея.

— Съжалявам, но щеше ли да ме харесваш, ако бях друг?

— Предполагам, че не. — Тя въздъхна отново. — И като връх на всичко, когато се прибрах този следобед, имах чувството, че някой е влизал в къщата.

— Как така? — разтревожи се Том.

— Не знам. Нищо не беше откраднато или преместено. Просто някакво противно усещане — имах чувството, че подушвам чужда пот.

— Сигурна ли си?

— Не.

— Трябва да съобщим.

— Том, само ако го споменеш, Уилър ще ти се нахвърли. Както и да е, изобщо не съм сигурна — беше само чувство.

Том помисли известно време.

— Сали, това е сериозно. Вече знаем, че заради съкровището има убит човек. Ще се чувствам по-добре, ако извадиш онзи „Смит & Уесън“, да е винаги у теб.

— Не бих отишла толкова далеч, Том. Ще се чувствам глупаво да се разхождам насам-натам с оръжие.

— Разсмиваш ме. Ти си една фурия с оръжие — доказа го в Хондурас.

Сали стана, отвори чекмеджето под телефона, извади ключ и отиде да отключи един шкаф в кабинета. Няколко минути по-късно се върна с оръжието и кутия с трийсет и осемкалиброви патрони. Отвори цилиндъра, пъхна в патронника пет патрона, затвори го с изщракване и го пъхна в предния джоб на дънките си.

— Сега доволен ли си?

Джимсън Мадокс подаде ключовете на колата и една пет доларова банкнота на пъпчивия прислужник на тротоара и влезе във фоайето на хотел „Елдорадо“, издавайки приятно скърцане с новите си обувки от змийска кожа. Той спря да се огледа и подръпна леко сакото си. От едната страна на огромното помещение имаше камина с горящ огън, а от другата един възрастен мъж седеше пред голямо пиано и свиреше „Мисти“. В дъното се виждаше бар от светло дърво.

Той се отправи с бавна, флегматична походка към бара, окачи чантата с лаптопа на гърба на стола и побърза да седне.

— Кафе. Черно.

Барманът кимна и се върна с чаша и купа солени фъстъци.

Той отпи глътка.

— Да кажем, че е малко изветряло. Мислите ли, че можете да сварите прясно?

— Разбира се, сър. Моите извинения. — Барманът чевръсто взе чашата и изчезна отзад.

Мадокс загреба от фъстъците и ги пусна в устата си, докато погледът му следеше хората, които влизаха и излизаха. Всички те изглеждаха като него, облечени в поло и спортни сака, в меки джинси от рипсено кадифе или в най-лошия случай — в памучни панталони, хора, които живеят живота си почтено и добродетелно, с две коли в гаража, с по няколко деца, разчитайки на месечните корпоративни чекове. Той се облегна назад, сложи още няколко ядки в устата си и ги сдъвка. Интересно колко привлекателни жени на средна възраст — като онази, която в момента пресичаше фоайето със светлокафявия панталон, пуловер и перли и с малката черна чантичка — си фантазираха тайно за татуираните, изпълнени с животинска сила типове, които излежаваха присъди за изнасилване, убийство или побой. Това го подсети, че тази вечер го чака доста работа — да пренапише писмата на най-малко още двайсет нови затворника и да ги изпрати. Някои от тях бяха толкова неграмотни, че трябваше да ги съчинява наново. Но нямаше значение: вноските се получаваха, а желаещите да си кореспондират със затворници се увеличаваха с всеки изминал ден. Това бяха най-лесните пари в живота му и онова, което го изумяваше беше, че всичко си е законно — всички плащаха с кредитни карти през интернет компания; тя си вземаше процента и останалото изпращаше в неговата банкова сметка.