— Не искам да го увъртам, Айън. Както знаеш, отново се разглежда кандидатурата ти. Отделът започва обсъждания от първи следващия месец. Всички знаем процедурата.
— Естествено.
— Сам разбираш, че случаят е: сега или никога. Отделът изпрати препоръка до мен. Фактически аз имам последната дума, въпреки че през десетгодишната си работа като президент на музея нито веднъж не съм заставал срещу решенията, на който и да е отдел и не възнамерявам да го правя и сега. Не знам какво възнамерява отделът в твоя случай. Не съм говорил с тях за това. Но ми се иска да ти дам един съвет.
— Съвет от вас, Къшман, е винаги добре дошъл.
— Ние сме музей, не сме университет. Имаме късмет, че не сме обременени с преподаване на сбирщина студенти. Посветили сме се сто процента на изследвания и публикации. Така че няма оправдания за слаби статии.
Той направи пауза, вдигна леко едната си вежда, сякаш да подчертае думите си, което бе — както обикновено — колкото изтънчено, толкова и нетактично.
Пийл взе един лист от бюрото си.
— Това е списъкът с публикациите ти. Тук си от девет години, а аз преброявам единадесет статии. Грубо — по една годишно.
— Брои се качеството, не количеството.
— Не работя в твоята сфера, аз съм ентомолог, така че ми прости, че не коментирам качеството. Не се съмнявам, че статиите ти са добри. Никой не поставя под въпрос висотата на работата ти, всички знаем, че е било просто лош късмет, че експедицията до Синян не е излязла успешна. Но единадесет? Имаме куратори, които публикуват по единадесет статии на година .
— Всеки може да изфабрикува статия. Публикуване заради самото публикуване. Предпочитам да изчакам, докато имам какво да кажа.
— Хайде, Айън, знаеш, че не е истина. Да, допускам, че има и нещо от рода на „публикувай-или-умри“, но ние сме Природонаучен музей и повечето от нещата ни са на световно равнище. Но аз се отклоних. Измина цяла година, откак не си публикувал нищо. Причината да те извикам тук е предположението ми, че работиш върху нещо важно.
Веждите му излетяха нагоре, давайки да се разбере, че това е въпрос.
Корвъс се размърда и смени положението на краката си. Чувстваше как мускулите около устата му се напрягат от усилието да се усмихне. Унижението бе почти непоносимо.
— В този момент аз работя върху наистина важен проект.
— Мога ли да попитам върху какво точно?
— Точно сега нещата са в твърде деликатен момент на преход, но след седмица-две ще съм в състояние да представя работата си пред вас и изборната комисия. Това ще е най-удовлетворителният отговор.
Пийл го гледа известно време, след което се усмихна.
— Великолепно, Айън. Истината е, че според мен ти си прекрасно допълнение към музея; разбира се, видното ти име, което се асоциира с прочутия ти баща, е също така важно за нас. Задавам тези въпроси единствено, за да съм в курса на нещата и за да мога да ти дам съвет. Вземаме присърце, когато наш куратор не успее да получи постоянната професорска степен. Гледаме на това по-скоро като на наш провал. — Пийл се изправи с широка усмивка и протегна ръка. — Късмет!
Корвъс напусна офиса му и тръгна по дългия коридор, спускайки се пет етажа по-надолу. Бе до такава степен изпълнен с тиха ярост, че едва дишаше. Но запази усмивката си, като кимаше наляво и надясно и промърморваше по някой поздрав към колегите, които му се изпречваха на излизане от музея в края на работния ден; стадото, което се връща към бетонните килии на фермите в безличните американски покрайнини в Кънектикът, Ню Джърси и Лонг Айлънд.
В измазаната с вар стая зад сакристията на манастира „Христос в пустинята“ имаше само четири неща: корав дървен стол, груба маса, разпятие и лаптоп с принтер, захранвани с ток от слънчева батерия. Уайман Форд седеше пред компютъра, изтръпнал в очакване. Току-що бе завършил прехвърлянето на две криптоанализиращи програми и бе на път да разбие кода, който старателно бе набрал, преписвайки нищо незначещите на пръв поглед цифри от бележника на мъртвия мъж. Вече знаеше, че не става въпрос за обикновен шифър; не се бе поддал на никой от неговите обичайни трикове.
Бе нещо наистина специално.
Той вдигна пръст и се загледа в екрана. Първата програма беше пусната и вървеше.
Не беше точно дешифрираща програма, а по-скоро матрично — аналитичен софтуер, който гледаше кода и даваше определение, базирано на множество матрици, към какъв клас шифри принадлежи въпросният — заместващ, разместващ, терминологичен или полиалфабетичен. Беше определил, че не е базиран на разлагането на големи прости числа.
Читать дальше