Дуглас Престон - Хищник

Д-р Айън Корвъс се приближи към единствения прозорец на офиса си, обърнат към Сентръл Парк. Можеше да види езерото, блестяща метална повърхност, отразяваща следобедната слънчева светлина. Докато гледаше, една гребна лодка прекоси водата — баща и син, излезли на разходка, всеки с по едно весло. Веслата се потапяха, загребваха и оттласкваха лодката едва забележимо напред. Момчето изглежда изпитваше затруднения, защото накрая пусна греблото, скочи във водата и заплува напред. Мъжът се изправи и започна да ръкомаха възмутено. Дотук не идваше и звук, всичко сякаш се случваше в пълна тишина, като в пантомима.

Баща и син. Корвъс усети, че му прилошава. Малката очарователна сценка му напомни за собствения му баща, работещ по онова време в Британския музей, един от най-известните биолози в Англия. По онова време баща му беше трийсет и пет годишен, сегашната възраст на Корвъс, но вече член на Кралското Общество, награден с ордена „Крипен“. Корвъс усети как го изпълва старият гняв, когато си представи мустакатото лице на баща си, бузите му с изпъкнали вени, военния маниер и изпъстрената му със старчески петна ръка, постояло стискаща чаша с уиски. Сякаш още чуваше саркастичния му глас. Старото копеле бе пукнало преди десет години, повалено от удар като умряла скумрия с пръснати наоколо кубчета лед по дебелия килим в градската им къща в Уилтън Кресчън, Лондон. Разбира се, Корвъс наследи куп пари, но нито това, нито името му бяха помогнали да започне работа в Британския музей, единственото място, където винаги бе искал да работи.

Сега беше на трийсет и пет и все още помощник-куратор в отдела по палеонтология, смирено очаквайки пожизнената професорска степен. Без нея той бе само полуучен, всъщност, получовешко същество. Помощник-куратор. Почти усещаше миризмата на поражение, която излъчваше това словосъчетание. Корвъс така и не си бе намерил място в американската академична перпетуум-мобиле; той беше черната овца в стадото. Знаеше, че е с тежък характер, саркастичен и нетърпелив. Не играеше игрите им. Кандидатурата му бе обсъдена преди три години, но решението се отложи; палеонтологичната му изследователска експедиция до долината Тунг Нор в Синян не бе дала плодове. През изминалите три години тича като муха без глава, и разбира се — без резултат. До този момент.

Той погледна часовника си. Беше време за проклетата среща.

Офисът на д-р У. Къшман Пийл, президент на музея, се намираше в югозападната кула на сградата и това осигуряваше широк изглед към Мюзиъм Парк и неокласическата фасада на Нюйоркското историческо дружество. Секретарката на Пийл въведе Корвъс вътре и съобщи името му с тих глас. Защо ставаше така, запита се Корвъс, докато стоеше пред августейшата особа с приятна усмивка, замръзнала на физиономията си, че човек винаги започва да шепне в присъствието на крале или кретени.

Пийл излезе иззад бюрото си и го поздрави със здраво, мъжко ръкостискане, докато с другата си ръка го потупваше по рамото; после го настани да седне в античен стол „Шейкър“ пред мраморна камина — за разлика от онази, в собствения му офис, тази работеше. Едва когато се увери, че Корвъс се е настанил удобно, Пийл седна, демонстрирайки старовремска учтивост. С побелялата си лъвска грива, причесана назад, костюм в графитен цвят и старомоден маниер на разговор, Пийл изглеждаше така, сякаш се бе родил музеен директор. Беше шоу, Корвъс знаеше това много добре: под светската външност се криеше мъж с изтънчеността и чувствителността на копой.

— Айън, как си? — Пийк се облегна в креслото и направи колибка с пръстите си.

— Много добре, благодаря, Къшман — отговори той и подръпна гънката на панталона си, докато кръстосваше крака.

— Добре, добре. Мога ли да ти предложа нещо? Вода? Кафе? Шери?

— Не, благодаря.

— Лично аз бих пийнал малко шери в пет следобед. Това е единственият ми порок.

Да бе. Пийл имаше съпруга с трийсет години по-млада от него, която го правеше на глупак с един млад куратор по археология, и докато това да се правиш на изкуфял дъртак не беше точно порок, то да се ожениш за жена, която би могла да ти е дъщеря, беше.

Секретарката донесе сребърен поднос с малка кристална чаша, в която искреше кехлибарена течност. Пийл я пое и отпи придирчиво.

— „Греъм’с“, реколта 61-а. Същински божествен еликсир.

Корвъс търпеливо чакаше, без да изтрива приятното си изражение.

Пийл остави чашата.