Дуглас Престон - Хищник

Бе въпрос на пет минути програмата да избибипка, индикирайки, че първият анализ е завършен. Форд се сепна, когато резултатът се появи:

Невъзможно установяването на типа шифър

Той спусна поглед по матричните резултати, числените честотни таблици, вероятностните задания. Не забеляза произволно групиране на цифри — програмата беше открила всички видове матрици и отклонения от случайността. Това доказваше, че числата съдържат информация. Но каква точно информация и как да я декодира?

Далеч от обезкуражаването, Форд усети лек трепет. Колкото по-сложен е шифърът, толкова по-интересно е посланието. Той пусна следващата програма в модула, честотен анализ на едноцифрени, двуцифрени и трицифрени числа, които се съпоставят с честотна таблица на разпространени езици. Но и тук провал: излезе, че няма корелация между цифрите и английския език и цифрите и някакви други от известните езици.

Форд погледна часовника си. Беше пропуснал молитвата от третия час. Занимаваше се с това от пет часа.

По дяволите.

Той отново насочи вниманието си към екрана на компютъра. Фактът, че всяко число се състоеше от осем цифри — байт — насочваше към компютърно базиран шифър. Въпреки това бе написан с молив в омърлян бележник, като че ли насред нищото, без всякакъв достъп на компютър в близост. И като връх на всичко той вече бе опитал да сведе осемцифрените числа в бинарни, шестнадесетични и ASCII 2 2 Стандартен код, използван така, че данните да могат да се движат между компютри, които използват различни програми. — Б.пр. , и да ги пусне през декодиращите програми, но все така без успех.

Ставаше интересно.

Форд въздъхна, взе бележника и го разлисти. Беше стар, кожената подвързия бе изтрита и прокъсана и между омачканите страниците имаше пясък. Миришеше едва доловимо на дим от дърва. Числата бяха написани с подострен молив чисто и отчетливо, в добре оформени редове и колонки, очертавайки своеобразна решетка. Спокойният; уравновесен почерк го наведе на мисълта, че целият дневник е писан по едно и също време. И върху всичките шестдесет страници, изпълнени с числа, нямаше ни едно изтриване с гума или грешка. Без всякакво съмнение числата бяха преписани.

Той затвори бележника и го обърна отзад. Там се виждаше петно, което все още леко лепнеше и той осъзна, че беше от кръв. Потръпна и бързо го затвори. Кръвта внезапно му напомни, че това не беше игра, че имаше убит човек и че този дневник по всяка вероятност съдържаше маршрутите към съкровището.

Уайман Форд се запита в какво ли се забъркваше.

Изведнъж усети нечие присъствие зад себе си и се обърна. Беше абатът, държеше ръцете си на гърба, лека усмивка играеше по лицето му, живите му черни очи го гледаха.

— Липсвахте ни, Брат Уайман.

Уайман се изправи.

— Съжалявам, Отче.

Погледът на абата се плъзна по цифрите върху екрана.

— Това, което правите, сигурно е важно.

Уайман не каза нищо. Не беше сигурен, че е важно в смисъла, който влагаше абатът. Усети, че се засрамва. Това бе точно онзи вид работа, която го бе довела до неприятности в реалния живот, натрапчивото вторачване върху един проблем, което води до изключването на всичко останало. След смъртта на Джули никога нямаше да може да си прости за всичките онези пъти, когато беше работил до късно, вместо да разговаря с нея, да вечерят заедно, да правят любов.

Можеше да усети напрегнатия поглед на абата върху себе си, но не бе в състояние да вдигне очи и да срещне неговите.

— Ora et Labora. Молитва и Работа — каза абатът, а в благия му глас се промъкна едва доловима остра нотка. — Двете са противоположни. Молитвата е начин да слушаш Бога, а работата — начин да говориш с Бога. Монашеският живот се мъчи да открие баланса между тях.

— Разбирам, Отче. — Уайман усети, че се изчервява. Абатът винаги го изненадваше с простата си мъдрост.

Възрастният мъж сложи ръка върху рамото му.

— Радвам се да го чуя. — След което се обърна и излезе.

Уайман чукна клавиша да запази резултатите дотук, качи ги на един диск и изключи системата. Пъхна бележника и диска в джоба си и се върна в килията си; там побърза да сложи всичко в чекмеджето на масичката, която стоеше отстрани до леглото му. Запита се: дали наистина бе извадил духа от бутилката? За това ли ставаше дума?

Той наведе глава и започна да се моли.

Том Бродбент гледаше как детектив лейтенант Уилър крачи напред-назад из дневната му, бавните, тежки стъпки на полицая издаваха някаква безочливост. Детективът беше облечен в карирано спортно сако, сиви панталони и синя риза без вратовръзка; ръцете му бяха къси с кокалести, осеяни с вени китки, които се полюляваха при всяка негова крачка. Беше някъде между четиридесет и пет и петдесет и осемгодишен, с тясно лице, подобен на острие нос и хлътнали черни очи със зачервени ръбове. Бе лице на човек, страдащ от безсъние.