Дуглас Престон - Хищник

Постепенно се стъмни. Съзнанието й си почина. Всичко се оправяше.

Мелъди Крукшанк привърши систематизирането на данните върху екрана на компютъра, оформи изображенията, добави обясненията към тях и нанесе няколко последни редакции по кратката статия, която бе написала в изблик на бясна активност. Беше изтощена — шестдесет часа без сън, — но все още се държеше. Това се очертаваше да бъде една от най-важните статии в историята на вертебралната палеонтология и около нея щеше да се вдигне много шум. Щеше да има хора, които се съмняват, които отричат, щяха да се самоизтъкват и да се опитват да докажат, че не е права, можеше да я обвинят дори в измама — но резултатите бяха добри. Щяха да издържат. И изображенията бяха безукорни. Освен това тя все още имаше необработен срез от образеца, който възнамеряваше да предложи на палеонтолозите от някой университет, например на Смитсън или Харвард, за да проведат независими изследвания.

Врявата щеше да се вдигне веднага щом пуснеше статията си в онлайн списанието за вертебрална палеонтология. Беше достатъчно първо един да я прочете, след което щяха да се нахвърлят и останалите, и нейният свят вече никога нямаше да бъде същият.

Беше свършила — или почти. Пръстът й стоеше върху клавиша enter , готов да изпрати статията по електронната поща.

В този момент на вратата се почука, тя подскочи и се обърна. Погледна часовника: пет.

— Кой е?

— От поддръжката.

Тя въздъхна и се надигна от масата, приближи се до вратата и свали веригата. Канеше се да отвори, когато внезапно спря.

— От поддръжката ли?

— Това казах.

— Франки?

— Че кой друг?

Тя отключи, забелязвайки с облекчение петдесеткилограмовия Франки, когото добре познаваше, торба кокали, от която смърдеше на долнокачествени цигари и евтино уиски. Мъжът се намъкна и тя побърза да заключи вратата зад него. Франки се затътри из лабораторията, изпразвайки кошчетата за боклук, препълнени с празни кутийки от сода и разкъсани опаковки от „Марс“, след което се пресегна към бюрото й, за да вземе кутийката от кока-кола, но я разплиска върху микроскопа.

— Съжалявам.

— Няма проблеми. — Тя го чакаше нетърпеливо да свърши. Той избърса набързо бюрото с ръкав, бутайки в процеса на работата си струващият петдесет хиляди долара микроскоп. В последно време Мелъди все по-често се питаше как става така, че някои човешки същества изобретяват закони във висшата математика, докато други не могат да изпразнят както трябва едно кошче за боклук. Опита се да прогони тези мисли — беше грубо, нямаше да позволи да стане като онези високомерни субекти, с които бе работила повече от пет години. Щеше да продължава да е мила с по-низшия персонал, с техниците, с чистачите и с докторантите.

— Благодаря, Франки.

— До утре — измърмори Франки, като блъсна найлоновия чувал във вратата, когато излизаше; след това се възцари отново тишина.

Мелъди с въздишка огледа микроскопа. Отстрани беше напръскан с малки капчици кока-кола и тя забеляза, че няколко са попаднали и върху влажното предметно стъкло.

Погледна през окуляра, за да се увери, че няма поражения. Беше останало съвсем малко от спесимена и всяко парченце бе от значение, особено шестте или седемте частици, които бе успяла да отдели от матрицата с такова усилие. Предметното стъкло си беше добре. Кока-колата не бе променила нищо — няколко захарни молекули едва ли щяха да повредят частица, оцеляла погребана в продължение на шестдесет и пет милиона години и в дванадесет процентова баня от флуороводородна киселина.

Тя изведнъж спря. Ако очите й не й правеха някакви номера, едно от напречните парченца върху тръбичката на частицата внезапно се помръдна.

Мелъди почака, втренчена през окуляра в увеличената частица и усети, че тилът й настръхва. Докато гледаше, помръдна и друго напречно парче, съвсем като малка машина, преминаваща от една позиция в друга. През това време частицата се придвижи напред. Мелъди гледаше, очарована и уплашена, как останалите започват да се движат по същия начин. Всички частици се задействаха, „ръцете“ им работеха като малки перки.

Частиците още са живи.

Това трябва да беше станало под въздействието на захарта. Мелъди протегна ръка под бюрото си и извади последната кока-кола. Отвори я и с една микропипета изтегли малко количество, което изсипа в единия край на влажното предметно стъкло, създавайки захарен градиент.