Дуглас Престон - Хищник

— Изчакайте тук — каза Форд — Ще се изкача да хвърля един поглед.

Том и Сали останаха да си починат, докато Форд се закатери по един голям камък. Намираха се в средата на пустинята с омагьосващи камъни наоколо. Бяха видели хеликоптера да каца на по-малко от километър и половина в средата на долината и Форд беше сигурен, че вече са попаднали на следите им. Освен това опитът му в ЦРУ го караше да мисли, че сигурно са спуснали хора във възможните изходни пунктове, за да отрежат пътищата им за измъкване. Единственият им шанс бе да намерят неочакван маршрут за излизане от каньона — или някое място, където да се скрият.

Той погледна към далечния край на каньона. Поредица от покрити с прах голи хълмове бележеха път към друга група плешиви скали, напомнящи застинали в редици монаси, с гугли на главите. На пет-шест километра отвъд тях се виждаха серия червени скали, като стъпала към друго плато. Ако можеха да се изтеглят по този път, може би щяха да успеят, макар да не изглеждаше обещаващо. Той погледна надолу към Сали и Том. Бяха отслабнали бързо и не вярваше, че са в състояние да продължават още дълго.

Той слезе.

— Видя ли нещо? — попита Том.

Форд поклати глава, не му се искаше да споделя опасенията си.

— Да тръгваме.

Продължиха по коритото и навлязоха в гората от изправени скали. В затвореното пространство се бе натрупала потискаща горещина. Катереха се по падналите камъни, провираха се между грамадите от пясъчник, понякога изложени под лъчите на безмилостното слънце, понякога в сянка, потъваха все по-навътре в чудатата каменна гора. На моменти скалите се събираха толкова близо една до друга, че се налагаше да пълзят на ръце и колене, за да се проврат отдолу.

Изведнъж се озоваха срещу лицето на скала, която бе извита назад от двете страни, оформяйки нещо като Колизеум. В далечния край, на петдесетина стъпки над дъното на каньона, една отдавна изчезнала река бе издълбала пещера. Форд видя поредицата неясни вдлъбнатини в скалата, където древните индианци Анасази бяха изчоплили с ръце и крака пътека за към пещерата.

— Трябва да я проверим — каза Форд.

Спуснаха се към основата и Том изследва пътеката.

— Ще ни намерят тук, Уайман — погледна той нагоре.

— Не съществува друга опция. Пещерата може да води за някъде. И е възможно да ни изгубят, ако изтрием следите си.

Том се обърна към Сали:

— Ти какво мислиш?

— Да го направим.

След като се постараха да заличат отпечатъците от подметките си, те поеха по древната пътека. Изкачването не бе трудно и за няколко минути бяха в пещерата. Форд спря, дишайки тежко. Той самият бе на края на силите си и се питаше как Сали и Том ще издържат. И двамата изглеждаха ужасно. За добро или лошо, тази пещера беше краят на пътя.

Беше оформена като извисяващ се катедрален купол с под от гладък пясък и стени от пясъчник, извити нагоре. Непряката слънчева светлина отвън я изпълваше с червеникав блясък; миришеше на прах и на време. В дъното се виждаше огромен камък, по всяка вероятност бе паднал от тавана преди цяла вечност, излъскан и окръглен от действието на водата, прониквала през мрежата цепнатини в тавана.

Когато навлязоха по-навътре, бяха разтревожени от гнездящи лястовици, които излетяха в сянката нагоре, издавайки остри крясъци.

— Пещерата може да продължава отвъд тази огромна скала — каза Форд.

— Виж — наведе се Том, — има стъпки.

Пясъкът беше внимателно загладен, но в дупката между скалата и едната страна на пещерата видяха следи от грайфери на туристически обуща.

Провряха се през теснината и се озоваха в задната част на пещерата, зад масивния камък.

Форд се обърна… и тогава го видя — големият тиранозавър рекс, челюстите и предните му крайници се подаваха от скалата. Никой не проговори. Беше изключителна гледка. Животното сякаш се бореше яростно с последни сили да се изтръгне, да се откопчи от каменната гробница. Лежеше на една страна, но ударът на падащата скала го бе фиксирал почти отвесно, създавайки гротескната илюзия, че е живо. Гледайки го, Форд почти осезателно усети последните му земни мигове.

Те мълчаливо се приближиха до основата на скалата. Пръснати по пясъка, отдолу лежаха няколко потъмнели парчета от фосила — включително дълъг, черен, с формата на ятаган, зъб. Том го вдигна и прокара палец по назъбения му вътрешен ръб. Изпусна тиха въздишка, след което го подаде на Форд.

Почувства го тежък и студен върху дланта си.