Дуглас Престон - Хищник

— Донесете ми го.

Момчето му го подаде. Масаго погледна зъба, повъртя го в ръце и вдигна ръка.

— Ти. — Той посочи монаха. — Трябва да си Форд.

Монахът кимна едва забележимо.

— Мини крачка напред.

Монахът направи малка крачка и спря.

Масаго вдигна зъба.

— Значи ти си го намерил. Знаеш къде е.

— Точно така — отвърна той.

— Ще ми кажеш къде е.

— Аз съм единственият, който притежава информацията, която желаете. И няма да кажа нищо, докато първо не отговорите на моите въпроси.

Масаго разкопча Беретата си и насочи оръжието към Форд.

— Говори.

— Дати го начукам!

Масаго стреля и куршумът мина на косъм от ухото на Форд. Монахът дори не трепна.

Масаго свали оръжието. Разбра, че няма да успее да го сплаши, виждаше се.

— Убий ме — и никога няма да намериш динозавъра. Никога.

Масаго се усмихна слабо.

— Добре тогава, имаш право на един въпрос.

— Защо искаш динозавъра?

— Съдържа силно опасни заразни частици, които могат да бъдат превърнати в биооръжие. — Видя, че монахът обмисля твърдението. Не биваше да казва повече: нищо, което би могло да противоречи на патрулната заповед.

— Името на отдела ви?

— Това вече е втори въпрос.

— Върви по дяволите, тогава!

Масаго направи бърза крачка напред и заби юмрук в слънчевия му сплит; мъжът се свлече на пясъка като торба цимент, закашля се, изправи се на колене, ръцете му конвулсивно драскаха пясъка в усилие да се вдигне.

— Динозавърът, господин Форд: къде е?

— Вода… моля…

Масаго извади манерката си и я разклати предизвикателно:

— Когато чуя мястото, на което се намира динозавърът. — Той развъртя капачето и я наклони към треперещия мъж, който едва се крепеше на ръце и колене.

Монахът се стрелна като змия. Ръката му изскочи от пясъка и в нея видяха незнайно откъде появило се оръжие. Преди Масаго да успее да реагира, лявата ръка на Форд се уви около шията му и изви главата му назад. Масаго усети натиска на дулото до ухото си, и това го накара да се откаже от опита да извади Беретата си.

— Сега — каза Форд, използвайки Масаго като щит, докато се обръщаше към войниците, — този човек ще каже на всички ни какво наистина става — или е мъртъв.

Краят настъпи в един обикновен юнски следобед. Над горите лежеше горещина като одеяло, листата висяха отпуснато и в далечината на запад се събираха гръмоносни облаци.

Тя вървеше през гората, бе излязла на лов.

През дърветата не забеляза внезапната светкавица от юг. Светлината разцъфна беззвучно, жълт блясък се издигна в бледото синьо небе.

Гората остана тиха, нащрек.

Шест минути по-късно земята се разлюля бясно и тя се наведе, за да запази равновесие. След по-малко от трийсет секунди треперенето престана и тя продължи да ловува.

Не мина много и земята се разклати отново, този път се люлееше сякаш върху вълни. Тогава тя забеляза необичайния жълт блясък, който продължаваше да се издига на южния хоризонт, хвърляйки втора серия сенки между огромните араукарии. Гората засия и тя усети горещината отстрани, идваше от юг. Спря, застана нащрек, но не се разтревожи.

На дванадесетата минута чу връхлитащ звук, като че излиза силен вятър. Той се усили до тътен и внезапно дърветата се огънаха, гората отвърна с остро пукане и експлозия от дънери. Нещо, което не бе нито вятър, нито звук, нито напор, а по-скоро комбинация от трите, я блъсна, притисна я с безмерна сила, захвърли я на земята, където я зашибаха летящи растения, пръчки, клони и стволове на дървета.

Тя лежеше там замаяна, пронизана от болка, преди инстинктите й да се завърнат, да й кажат да се изправи, да се изправи и да се бори. Търкулна се, стана и се наведе, срещайки лице в лице бурята, разярена, озъбена и ревяща срещу урагана от растителност, който се бе изсипал върху нея.

Бурята бавно отслабваше, оставила гората в отломки. В затишието се чу нов звук, който започна да се усилва, мистериозно бръмчене, почти пеене. Ярка черта проряза небето, после още една, и още една, и друга… избухваха всред останките от пейзажа, докато преминаха в дъжд от огън. Обърканите и ужасени викове и тръбните ревове на животните се надигаха от всички страни като страшен хор.

Стада дребни животни тичаха пред нея, тя завъртя между тях едрата си глава, късаше и чупеше с трясък, обсипвайки земята с гърчещи се крайници, тела и опашки. Поглъщаше парчетата, без да бърза, раздразнена от горящия дъжд, който скоро утихна и от небето се посипаха пясък и камъчета. Тя спря да яде и легна, съзнанието й бе празно. Не беше видяла, че слънцето е изчезнало, и че небето променя цвета си от жълто-оранжево до кървавочервено, потъмнявайки с всяка минута, като изведнъж започна да разпръсква горещина отвсякъде и отникъде. Въздухът ставаше по-горещ. Горещината я подтикна към действие, когато усети на гърба си болката от раните от изгаряне. Изправи се, придвижи се към Кипарисовото блато, наведе се и се търкулна в него, покривайки се с хладна, черна тиня.