Дуглас Престон - Хищник

— Невероятно — промърмори той, вдигайки отново очи към огромното притихнало чудовище.

— Виж това. — Том посочи към няколко предмета в пясъка, отчасти изгорели; няколко древни фигурки, издялани от дърво. Коленичи и разрови повърхността, откривайки отдолу още фигурки, както и малко гърне, пълно със стрели.

— Жертвоприношение — прошепна Форд. — Това обяснява наличието на индианска пътека дотук. — Прекланяли са се пред чудовището. И нищо чудно.

— Какво е това?

Том посочи един метален ръб, който се показваше от пясъка. Наведе се и измъкна излъскана метална кутия с капак. Отхлупи я. Вътре имаше найлонова торбичка, пълна с връзка писма, запечатани в пликове, с дати, и адресирани до „Роби Уедърс“. На първото пишеше:

За дъщеря ми Роби. Надявам се това да те зарадва. Тиранозавърът рекс е напълно твой.

Том сгъна листа и го върна обратно в кутията.

Сали, която стоеше малко по-далеч, внезапно изсъска:

— Гласове!

Форд гледаше втренчено, сякаш току-що го бяха събудили. Реалността на ситуацията го връхлетя.

— Трябва да се скрием. Да видим докъде стига пещерата.

Том включи изтощеното фенерче, което продължаваше да носи и освети продължението на пещерата. Гледаха занемели. Пещерата завършваше в тясна, издълбана от водата пукнатина, прекалено тясна, за да пропусне човек. Вдигна лъча нагоре, направи кръг.

— Стигнахме да задънена улица — произнесе тихо Форд.

— И какво? — обади се Сали. — Да се предадем ли?

Форд не отвърна. Приближи се бавно към входа на пещерата, притисна се към стената и погледна. След малко се върна.

— Долу в каньона са, трима войници и един цивилен.

Том отиде до отверстието и ги видя. Двама мъже с бойни пушки, облечени в пустинен камуфлаж, крачеха предпазливо. Появи се трети, а след него и четвърти. Изследваха дъното, по което те бяха изтрили следите си. Един от тях посочи към пещерата.

— Дотук — каза Форд.

— Глупости. — Том измъкна револвера от кожената торбичка, извади пълнителя, зареди го с два патрона и го върна на мястото му. Вдигна поглед и видя, че Форд клати глава.

— Изстреляй един куршум срещу тези момчета от десанта — и самоубийството ти е факт.

— Не се каня да се дам без бой.

— Нито пък аз. — Форд помълча, изсеченото му лице изглеждаше мрачно. Сякаш разсеяно, той извади зъба на динозавъра от джоба си и го вдигна. След това го прибра отново.

— Том, у теб ли е бележникът?

Том го извади.

— Дай ми го. Оръжието също.

— Какво си…

— Няма време за обяснения.

Масаго наблюдаваше отдолу как Хит и другите две момчета изкачват стръмния пясъчник и спират малко под ръба на пещерата, разпръсквайки се така, че да покрият бегълците от три ъгъла. Това бе класическа маневра, малко пресилена, може би, като се имаше предвид, че целите им по всяка вероятност не бяха въоръжени.

Когато заеха места, прозвуча гласът на Хит, не силен, но изпълнен с железен авторитет.

— Ей, вие, в пещерата. Въоръжени сте по-зле и сте по-малко на брой. Влизаме. Не мърдайте, дръжте ръцете си така, че да ги виждаме.

Масаго гледаше, като се опитваше да се пребори с нехарактерното за него чувство за напрегнатост.

Хит се изправи, откривайки се към невидимите цели вътре. Другите двама останаха да го прикриват.

— Точно така. С ръце над главите. Никой няма да пострада. — Той направи жест към другите двама.

Всичко беше свършило. Трите цели стояха в открития централен район на пещерата с вдигнати ръце.

— Прикривай ме.

Хит се приближи към тях и ги опипа, за да се увери, че не са въоръжени. После заговори в слушалките си:

— Сър, вече можете да се качите.

Масаго се хвана за първата вдлъбнатина, повдигна се и след няколко минути стоеше в преддверието на пещерата и гледаше тези жалки копелета, които от толкова време търсеше: монаха, Бродбент и съпругата му.

— Невъоръжени ли са?

Хит кимна.

— Претърсете ги отново. Искам да видя всичко, което носят в себе си. Всичко. Сложете го на пясъка тук пред мен.

Хит кимна към един от подчинените си, който се зае да претърсва омърляната група. Извади фенерче, портфейли, ключове, шофьорска книжка и подреди всичко грижливо върху пясъка. Раницата на монаха съдържаше празна манерка, кибритени клечки, няколко празни канчета и други лагерни принадлежности.

Последното, което се показа, беше скрито в расото на монаха.

— Какво е това, по дяволите? — попита един от десантниците и го вдигна.

Без да променя изражението си, Масаго произнесе: