Лейф Перссон - Убийството на Линда

Началникът на управлението също не се зарадва. Разследването на убийства не влизаше в неговата специалност и един от житейските му принципи гласеше „Не се тревожѝ за онова, което още не се е случило“ но положението никак не му се нравеше. Още отсега престъплението показваше неизменните черти на класическо коварно убийство и ако нещата тръгнат на зле, предвид личността на жертвата, началникът щеше да се почувства като поредния онеправдан работник.

По време на официална вечеря миналата седмица той изнесе реч, в която пространно описа недостатъчните ресурси на полицията и в заключение сравни силата на органите на реда с „рехава, порутена ограда, която не може да спре все по-ожесточаващата се престъпност“.

Аудиторията оцени подобаващо речта му, а самият той също остана много доволен от сравнението с оградата, което смяташе за изключително оригинално — и като идея, и като словесен изказ. Впрочем не беше единственият, впечатлен от остроумието и красноречието си. Главният редактор на най-големия местен вестник, взел участие в официалната вечеря, не пропусна да му отправи комплимент, докато пиеха кафе и коняк. Но това беше тогава. На началника на управлението никак не му се мислеше в каква ли посока са поели пристрастията на журналиста само броени часове след вечерята.

Ала най го измъчваха терзанията му от лично, емоционално естество. Познаваше бащата на жертвата, а самата жертва на убийството бе виждал няколко пъти. Спомняше си я като повече от възхитителна млада дама и ако самият той би имал дъщеря, би искал тя да изглежда и да се държи точно като нея. „Какво става? — питаше се той. — И защо всичко това се случва точно във Векшо, където не сме разследвали убийство, откакто работя в управлението? И защо се случва точно по време на моя мандат? Че и през лятото, на всичкото отгоре.“

В този миг той взе решение. Независимо че оградата беше рехава, а летните отпуски и други служебни неудачи разклащаха допълнително устойчивостта й, той реши, че е крайно време да се подготви за най-лошото. Вдигна слушалката и се обади на своя стар приятел и състудент, ШГДКП, за да го помоли за помощ. Защото началникът не се сещаше за по-подходящ човек, към когото да се обърне.

След телефонния разговор, продължил по-малко от десет минути, началникът изпита осезаемо облекчение, граничещо с освобождение. От Главната дирекция „Криминална полиция“ му обещаха възможно най-силното подкрепление: кадри от легендарния отдел „Убийства“ щяха да пристигнат още днес.

Самият началник на управлението във Векшо също се постара да се представи в добра светлина. Не заслужи златна звезда, нито сребърна, но поне бронзова, задето се сети за една не съвсем маловажна подробност. Поръча на секретарката си да се обади в Градския хотел да запази шест отделни стаи, без да уточнява датата на напускане. Настоя изрично стаите да се намират на един етаж, но да са изцяло самостоятелни.

В хотела се зарадваха на резервацията му, защото в момента цареше пълно затишие. Ала само след броени часове на същия ден това се промени и в централната част на Векшо стана невъзможно да си намериш свободна хотелска стая.

Стокхолм, петък предобед, 4 юли

Макар да беше още десет преди обяд през въпросното лято, започнало през май и сякаш безкрайно, една от големите легенди на отдел „Убийства“ в Главната дирекция вече беше пристигнала на работното си място. За разлика от повечето си колеги, криминален комисар Еверт Бекстрьом не замина на почивка, за да си трови нервите с нахални комари, кисела съпруга и капризни хлапета. Да не говорим за откачени съседи, вонящи клозета, месни шишове, напоени с миризма на бензин, и топла бира.

Бекстрьом беше дребен, дебел и примитивен, но при необходимост ставаше хитър и злопаметен. Смяташе се за интелигентен мъж в разцвета на силите си; свободен, необвързан мъж, който предпочита спокойния живот в града. И понеже имаше достатъчно апетитни и разголени дами, които да споделят житейските му възгледи, той нямаше от какво да се оплаче.

Лятната почивка представляваше удоволствие само за наивните, а фактът, че почти всички негови колеги си вземаха дълъг отпуск, още повече засилваше желанието му да ходи на работа. Единствено по това време на годината не се подчиняваше на никого. Идваше в управлението последен и си тръгваше пръв. Никой не му диреше сметка. Това напълно го удовлетворяваше. Оставаше му време да свърши разни лични дела в града, а ако някой от началството случайно реши да надникне в кабинета му, Бекстрьом се беше подготвил.