Лейф Перссон - Убийството на Линда

Понеже никой не отворил, тя се качила в асансьора и се прибрала в апартамента си. Изсушила кучетата, колкото от тях да не се стича вода, и се преоблякла в сухи дрехи. Обзело я обаче лошо предчувствие.

— Този отворен прозорец не ми даваше мира. Ако сградата се наводни, всички обитатели ще плащаме за ремонт. Безпокоях се и да не влезе крадец. Прозорецът се намира около два-три метра над земята, но почти всеки ден чета във вестника за „алпинисти“, дето ограбват апартаменти, а някои от тях били толкова надрусани, че за да се покатерят, дори си носели стълба.

Свидетелката започнала да се колебае какво да направи. Да поговори с младото момиче при следващата им среща? Да се обади и да се оплаче на майка й? Четиринайсет дни по-рано рукнал подобен порой, но спрял след десетина минути — толкова неочаквано, колкото и започнал. Слънцето отново изгряло, облаците изчезнали, а дъждът съживил тревата и растенията. Затова Маргарета решила да изчака четвърт час. Нахранила кучетата, направила си кафе, но дъждът продължавал да вали като из ведро. Тогава тя взела решение.

— Както споменах, аз съм председател на нашето сдружение. Обитателите на тази сграда винаги следим за външни хора. Особено през лятото, когато повечето отсъстват. Съседите са ми поверили резервен ключ за апартаментите си.

Маргарета извадила ключа за апартамента на жертвата, слязла с асансьора на партера, позвънила на вратата — „в случай че си е вкъщи“, — отключила и влязла.

— Изглеждаше като повечето апартаменти, когато родителите ги няма. Не обърнах внимание на бъркотията. Извиках „Има ли някой?“, но не получих отговор и… влязох в… спалнята. Видях какво се е случило. Веднага ми стана ясно. После… изхвърчах на улицата… Изплаших се да не би убиецът да е още вътре. За късмет, бях си взела джиесема и позвъних на онзи… номер за спешни случаи. Сто и дванайсет. Вдигнаха веднага, нищо че по вестниците все ги оплюват.

Свидетелката не посмяла да затвори прозореца на спалнята, но това не довело до катастрофални последствия, защото когато пристигнал първият патрул, дъждът вече бил спрял. Младши полицейски инспектор Адолфсон, от своя страна, изобщо не беше обърнал внимание на прозореца. Забеляза обаче, че върху външния перваз се е насъбрало голямо количество кръв, примесена с дъждовна вода, но понеже вече не валеше, реши да остави тази подробност на по-възрастните си колеги от техническия екип.

Най-горещото лято от незапомнени времена, съседка, която всяка сутрин следва един и същи маршрут с кучетата си и има ключ за апартамента, където е била убита жертвата, внезапен порой, отворен прозорец. Множество злощастно стекли се обстоятелства или низ от случайности се явяваха причината, поради която полицията откри престъплението именно по този, а не по друг начин. В сравнение с други сценарии, настоящият далеч не беше най-ужасният.

Дежурният началник направи всичко, което трябваше. За по-малко от два часа на местопрестъплението се събраха всички привикани. За нещастие, и много други хора, които той би предпочел да не му се пречкат, но нямаше как да ги изгони. Отцепиха района около жилищната сграда и затвориха и двете платна на улицата отпред. Полицаите от отдел „Охранителна полиция“ започнаха да претърсват съседните жилищни сгради в района, а техен колега се опита да пусне служебно куче по следите на извършителя. Без успех. Не беше никак учудващо, като се има предвид какъв пороен дъжд се изсипа. Техническият екип започна щателен оглед на апартамента, съдебният лекар вече пътуваше за местопрестъплението от лятната си вила. Свидетелката беше разпитана, родителите — уведомени за трагичната вест и откарани в Полицейското управление. След малко двама полицаи щяха да тръгнат от врата на врата в района. С това точките в списъка на дежурния се изчерпваха. С изключение на една, последната.

След като всички парчета си дойдоха по местата или най-малкото това предстоеше да стане, той се зае и с последната точка. Обади се на началника на управлението. Макар да беше петък, горещо и началникът да беше излязъл в отпуск, той не се намираше в крайморската си вила, а зад бюрото в кабинета си в същата сграда. Преди обяд разговаряха по телефона близо четвърт час. Обсъдиха състоянието на жертвата и след като затвори, дежурният неочаквано се почувства необяснимо депресиран — въпреки богатия си опит и множеството преживени житейски изпитания.

Странно, защото при спомена за миналия път, когато списъкът му потрябва — докато заместваше свой колега в Калмарското управление, — настроението му винаги се повишаваше. Тогава двама от най-върлите бандити в града бяха открили огън един срещу друг посред бял ден в центъра на Калмар, пред погледите на десетки мирни граждани. Във всички възможни посоки профучали около двайсет изстрела, но като по чудо двамата гангстери ранили единствено самите себе си. Не пострадали невинни. „Такова нещо може да се случи само в Смоланд“, помисли си тогава дежурният.