Лейф Перссон - Убийството на Линда

Председателят на Клуба на публицистите, който водеше дебата, се възползва от възможността да попита главния редактор на „Смоландспостен“ — нали и бездруго е там, а двамата, така да се каже, не се срещат всеки ден — как така сравнително малък провинциален вестник е отказал да публикува читателско писмо, а най-големият шведски сутрешен вестник веднага го е поместил и при това е продължил да следи случая и да публикува на видно място уводни коментари и репортажи по темата.

Главният редактор на „Смоландспостен“ благодари за въпроса. Без да се впуска в подробности, той все пак разкри, че отказът писмото да се публикува стои в тясна връзка с информация за автора му, с която той разполага.

Колегите от „Дагенс Нюхетер“ вероятно не били запознати с тези обстоятелства или пък не пожелали да се съобразят с тях. Какво ли знае той, най-обикновен провинциален драскач, за процеса по вземане на решения в най-хубавия вестник в страната?

Главният редактор на „Смоландспостен“ призна, че лично е взел решение да отхвърли материала от библиотекаря Мариан Грос. Нито за минута не съжалил за това свое решение и ако в бъдеще отново получи такова предложение, отново би постъпил по същия начин.

След края на дебата участниците и присъстващите се отправиха към бара в операта, към верандата в „Гранд“ и другите близки заведения, където влизат по-заможни хора. Както обикновено, медийният дебат продължи до късно през нощта, преди участниците най-после да се разотидат по домовете си за няколкочасова заслужена почивка.

В понеделник, двайсети октомври, в районния съд във Векшо се даде ход на делото срещу Бенгт Монсон. Присъдата бе оповестена след близо три месеца, на деветнайсети януари следващата година. Причината за това протакане беше решението на съда Бенгт Монсон да бъде подложен на щателен психиатричен преглед, та заседателите да разполагат с пълната информация, необходима при избора на наказателна мярка.

Още на двайсети декември се получиха резултатите от съдебнопсихиатричната клиника в Лунд, но после дойдоха коледните и новогодишните празници. Освен това съдебните заседатели се нуждаеха от време да доизпипат формулировките си и най-общо да премислят нещата.

В заключението от съдебнопсихиатричната експертиза, което не носеше гриф „секретно“, пишеше, че Монсон наистина страда от силно психическо разстройство, но то не е достатъчно сериозно, та да го настанят принудително в психиатрично заведение при затворен режим. Заседателите, при пълно единодушие, решиха да следват прокурорската линия и да осъдят Бенгт Монсон на доживотен затвор за убийство.

Подсъдимият и адвокатът му обжалваха присъдата на втора инстанция. Апелативният съд поиска повторна съдебнопсихиатрична експертиза. Този път тя се проведе в болница „Санкт Сигфрид“ във Векшо под ръководството на новоизлюпения професор по съдебна психиатрия Роберт Брундин.

Брундин стигна до различни заключения от колегите си в Лунд. Според категоричната му преценка Монсон страдал от много сериозно психическо разстройство и в края на март съдът постанови Монсон да бъде въдворен в психиатрия.

Още през седмицата след присъдата професор Брундин даде дълго телевизионно интервю за едно от многото публицистични предавания по държавната телевизия.

Там той отново подчерта, че става дума за извършител с тежки психически отклонения и силно изявени хаотични импулси, дължащи се най-вероятно на тежки травми през детството му.

Разбира се, не се касае за военни преживявания, каквито обикновено са преживели хаотичните извършители, но по качественото си изражение и последствията, деянията на Монсон са напълно сравними. Лекарската тайна му забранявала да се впуска в подробности, но убиецът не е нито обикновен сексуален садист с развихрени сексуални фантазии, нито чисто хаотична фигура. По-скоро интересна междинна форма между сексуален садист и хаотичен извършител.

— Най-после открих липсващата брънка между тези два основни типа, така да се каже — установи с изключително задоволство Брундин, който впрочем приветстваше и себе си, и новия си пациент за тесните контакти, които им предстояха.

— Мислите ли, че някога ще успеете да го излекувате? — попита го телевизионната репортерка.

При цялото му уважение към нея и предаването й, Брундин окачестви въпроса като несполучливо формулиран.

— В какъв смисъл?

— Въпросът всъщност е как да помогнем на следващите поколения с неговите проблеми — обясни Брундин. — Но ако ме питате за продължителността на терапията, боя се, че точно този пациент е част от вече изгубено поколение — завърши Брундин, който освен всичко останало притежаваше и литературна мисъл.