Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Момичето се разсмя.

— Вие си играете с числата, господин Даръл. Ядосан сте, защото добре подредената листа на чакащите не е влязла в работа.

— А и начина, по който пристигат всички — продължи по-бързо младият управител. — Този Кеплер, само той има проблем и как го решава? Изпраща радиограма някъде от небето над Атлантическия океан. Е, това вече е малко прекалено… Ами останалите? Никой не моли да го посрещнем с кола, никой не иска информация за транспорта до острова, никой не се тревожи за багажа си или за разстоянието. Или за каквото и да било. Те просто ще бъдат тук.

— Не и семейство Уорфийлд. Капитан Ханли отлетя до Кингстън, за да ги вземе.

— Но ние не знаем за това. Ханли е смятал, че знаем, но не е така. Всичко е било уредено по частен път от Лондон. Той е мислел, че ние сме им дали името му, но всъщност не сме. Или поне аз не съм.

— Никой друг не би… — момичето спря. — Но те всички са… от целия свят.

— Да. Разпределени са почти поравно. От Щатите, Англия, Франция, Западна Германия и… Хаити.

— Какво искате да кажете? — попита момичето, като видя угрижения израз на лицето на Даръл.

— Имам странното усещане, че всичките ни гости за тази седмица се познават. Но не искат ние да знаем за това.

Лондон, Англия

Високият светлокос американец с разкопчан тренчкот тип «Бърбъри» напусна хотел «Савой» от изхода към «Странд». Той спря за миг и погледна нагоре към английското небе между сградите в двора. Това движение бе напълно нормално — да разгледа небето, за да провери атмосферните условия, излизайки на открито. Но действията на този човек се различаваха от нормалното бързо поглеждане за преценка на студа.

Той оглеждаше.

Всеки геолог, който си изкарва парите с извършване на геофизични наблюдения за правителствата, фирмите и фондациите, знае, че прогнозата за времето носи приходи; тя е свързана с прогреса или изоставането.

Въпрос на навик.

Той имаше ясни сиви очи, дълбоко хлътнали под широките вежди, по-тъмни от светлокестенявата коса, падаща на челото му с дразнещо постоянство. Цветът на лицето му издаваше, че е човек, изложен на природните условия, кожата му имаше постоянен слънчев загар, но не бе изгоряла. Бръчките в ъгълчетата и под очите му изглеждала по-скоро причинени от работата, отколкото от възрастта; те говореха, че такова лице е в постоянен конфликт с атмосферните условия. Имаше високи скули и пълни устни, а челюстта му бе отпусната небрежно; защото у него прозираше и мекушавост… която леко контрастираше със стегнатия му професионален вид.

Тя си личеше и в погледа. Не че издаваше слабост, но го правеше любопитен: имаше очи на човек, който изучава света… може би защото не го бе изучавал достатъчно в миналото.

Толкова неща… толкова неща… бе преживял този човек.

Когато приключи наблюдението, той поздрави облечения с униформа портиер с усмивка, бързо поклащайки глава в знак на отказ.

— Не искате ли такси, господин Маколиф?

— Не, Джек, благодаря. Ще се разходя.

— Малко е хладно, сър.

— Това освежава — ще се разходя само няколко преки.

Портиерът докосна шапката си и насочи вниманието си към един пристигащ ягуар. Алекзандър Маколиф продължи надолу по «Савой корт» покрай театъра и офиса на «Американ Експрес» до «Странд». Той пресече тротоара и се сля с потока на пешеходците, движещи се на север към моста «Ватерло». Маколиф закопча шлифера си и вдигна реверите, за да се предпази от февруарския лондонския студ.

Наближаваше един часът; в толкова трябваше да бъде на кръстовището «Ватерло». Щеше да стигне там само няколко минути по-рано.

Беше се съгласил да се срещне по този начин със служителя на фирмата «Дънстоун», но се надяваше, че тонът му е изразил неговото раздразнение. Той с удоволствие би взел такси, наел кола или пък шофьор…, ако беше необходимо поне едното от тези неща или всичките заедно; но щом Дънстоун му изпраща кола, защо не я изпрати в «Савой»? Не че имаше нещо против разходката; просто мразеше да се среща с хора в коли по средата на натоварени улици. Това бе проклето неудобство.

Човекът от «Дънстоун» му бе дал кратко, лаконично обяснение — според него единствената сериозна причина за всичко:

— Господин Джулиан Уорфийлд предпочита така.

Маколиф веднага забеляза автомобила. Той не можеше да бъде ничий друг, освен на «Дънстоун» или на Уорфийлд: сейнт джеймс ролс-ройс, чието лъскавочерно, ръчно изработено купе пореше пространството като величествен анахронизъм сред икономичните бензинови остани, ем джита и внесените от Европа коли. Маколиф зачака на тротоара, на три-четири метра от пешеходната пътека на моста. Не възнамеряваше да ръкомаха или да показва, че е забелязал бавно приближаващия ролс. Той изчака, докато шофьорът спря колата точно пред него. Задното стъкло беше свалено.