Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Ти как се почувства? — попита я тихо Тери.

— Не бях във възторг тя угаси цигарата си. — Джайлс казва, че само се правя на вода ненапита. Може и да е прав. Но със сигурност не исках да участвам в нещо подобно.

— Отказа ли им?

— Не веднага. Просто реагирах така, като че ли това беше някаква шега; поне си мислех, че беше, докато не разбрах, че никой от тях няма да отстъпи. Тогава казах на Джайлс, че може да се включи и се прибрах.

— Знаеш ли после какво се е случило?

— Дадоха ми да разбера, преди да тръгна, че щяха да го направят и без мен — тя потрепери.

— Върна ли се на партито?

— Не. Джайлс си дойде след около час. Преструвах се на заспала, но не бях. Чувствах се толкова нещастна. Искам да кажа, знаех, че ми изневерява, но никога преди не се е перчел пред мен.

— Ами Брайън? Някой видя ли го?

Ема поклати глава.

— Беше заминал някъде онази вечер. Нямаше да рискуват, ако той беше там.

— Кога после го видя?

— Върна се на другия ден. Бил на конференция или нещо такова.

— Разказа ли някой на полицията всичко това?

Ема сви рамене.

— Някой трябва да го е направил. Полицията вече го знаеше, когато разпитваха Джайлс.

Това обясняваше ли убийството? Тери се зачуди. Установи, че Брайън е имал благоприятна възможност да го извърши. Може би се е върнал вкъщи неочаквано, заварил е Карла пияна, изпукана и е разбрал какво се е случило. Но какъв е бил мотивът? Възможно ли е да е убил Хю в момент на ревност и после да го е замаскирал като случайно сексуално нападение?

Тя остави Ема и се върна вкъщи дълбоко замислена. Не, имаше много пукнатини. Първо, ако ревността е бил мотивът, защо да убие Хю, а не Джайлс? Второ, Брайън и Карла са имали отворен брак. Ревността изглежда неправдоподобна в техния случай. И трето, ако Брайън е написал писмата, той вече е знаел, че Карла и Хю са имали връзка, и я е използвал да подхранва собствените си фантазии.

Но почакай за момент. Ан Байрес беше казала, че това, което искаме във фантазиите си, е същото, с което не можем да се справим в реалния живот. Ако Брайън не е знаел за Хю и Карла, ако е измислил писмата като чиста фантазия, тогава какви са били последиците, когато е открил, че линията между фантазиите и реалността се е размила. Това, което е рисувал във въображението си, се е случило без него, когато не е бил там. При човек със засилена нужда да контролира всичко, дори собствената си хомосексуалност, възможно ли е този факт да го е накарал да излезе от контрол?

Това беше по-приемливо. Това, което писмата показваха, беше силна вътрешна борба между хетеросексуалността и хомосексуалността, борба толкова потискана, че дори самият Брайън не я е осъзнавал. Когато е открил, че двама студенти са били с Карла в леглото, той изведнъж е разпознал хомосексуалните си наклонности. Неспособен да приеме чувствата си, се е върнал в стаята на Хю късно през нощта и зверски го е убил, като е позволил на себе си, чрез начина, по който го е убил, да изживее вид заместител на сексуалното проникване. Не е могъл да направи същото с Джайлс, защото Хю е спял сам; освен това Хю, а не Джайлс е бил подстрекателят.

Тя отиде до телефона и се обади на Джъдлър в полицейското управление. Разказа му всичко, което беше научила.

— Е, какво мислиш? — попита тя.

— Мисля, че си нагласила теорията си към фактите — каза той предпазливо. — Но има някои неща, които още не се връзват. Как писмата са попаднали в Хю?

— Може би ги е открил сам в списанието — отговори тя.

— Защо ги е скрил тогава?

— Защото в тях е ставало дума за съседите му. Той може би е мислел, че тя ги е написала, и ако я е харесвал, ги е приел като доказателство, че е била готова за любовна връзка.

— Тогава как да си обясним, че едното от писмата е било по-вражески написано от другите.

— Не знам. Това е подробност. Може би Брайън вече ги е подозирал.

— Проблемът е, че Брайън има алиби.

— Не, няма — каза тя бързо. — Обадих се в хотела и проверих. Пропуснал е последната нощ. Може да се е върнал, убил е Хю и после е изчезнал.

Настъпи дълго мълчание.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш в управлението — каза накрая Джъдлър. — Има нещо, което искам да ти покажа. Не сега, че имам работа. Можеш ли да дойдеш в три?

— Ще дойда — обеща тя.

Джъдлър закъсняваше. Тя чакаше пред офиса на полицейското управление „Сейнт Олдгейтс“ вече четиридесет и пет минути. Когато той дойде, изглеждаше уморен и измъчен.

— Нямах много време извини се той. — Всички са заети с разследването на последното убийство. Имаше следи от кожа под ноктите на жертвата. Трябва да е одраскал убиеца. Веднага щом направим ДНК-теста, всичко ще бъде въпрос на минути.