Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

За разлика от Тери, Мо първо пусна уредбата. Трейси Чапман, която се чуваше през отворената врата на микробуса, беше истинска революция за еснафите от Оксфорд. Двете пренасяха багажа от лондонския апартамент на Мо.

— Не е ли забавно? — усмихна се Тери. — В Лондон никога не оставяхме микробуса с отворена врата или пък отключен.

Мо я погледна развеселена.

— Тери, престъпления има навсякъде. Или забрави какво е станало в новия ти дом?

— Така е. Аз само…

— Какво ме занасяш. Даже не се опитвай. Щом искаш да бягаш от живота и да вегетираш тука, твоя работа.

Говореше, сякаш не ѝ пука, но Тери знаеше, че е жестоко наранена. Те живяха заедно в апартамента на Мо шест месеца. Никой от агенцията не разбра колко са близки. Щом пристигна, Тери се почувства както преди, когато като първокурсничка се прости със сигурността на бащиния дом и дойде за пръв път да живее тук.

— Не мисли, че бягам.

— В никакъв случай. Ще отскачам всеки път, когато мога. Лесно няма да се отървеш от мен.

Книгите свършиха. Тери коленичи, за да извади порцелана от кутиите.

— Не от теб. Аз бягам от действителността — призна тя.

— Я стига. Нали не беше активистка от радикалното движение? Веднага ще ти пратя няколко колета, ако станеш прекалена провинциалистка. С брой на „Време за почивка“ и афро-еврейски сандвичи. Или ще дойдеш за някоя откачена демонстрация. Аз облечена като Док Мартенс, а ти — в университетска тога.

Тери я прегърна и тогава някой звънна на вратата.

— О, вече имаме и гости? — каза Мо. — Може би е пасторът да ти напомни за неделната служба? Или от комитета на жените те канят на чай?

Тери я ощипа да я пусне.

Една жена на средна възраст надничаше през вратата.

— Госпожа Уилямс? — попита тя.

— Аз съм Тери Уилямс, а това е приятелката ми Мо Доусън.

Тери протегна ръка.

— Шийла Гибсън. Живея до вас.

Жената се приближи и посочи неопределено към къщата си.

— Отбих се да ви кажа добре дошли в Осни. — Тя изгледа подозрително купчината кашони. — Боже мой! Съпругът ви е оставил тежката работа.

— Аз нямам съпруг. Разведена съм — всеки път го произнасяше все по-лесно, — но Мо ми помага.

— Вие сте щастлива — опасявайки се, че Тери няма да я разбере правилно, тя добави: — Хубаво е, че сте тук. Мисля, че сте много смела.

— Защо? — намеси си Мо.

— О, Боже! Май сгреших — Шийла сложи ръка на устата си, но очите ѝ блестяха.

— Вече знам за историята с къщата — каза Тери, — но тя не ме притеснява.

— О, Боже! — разочарова се Шийла. — По-добре да ви оставя. Ако имате нужда от нещо, само ми почукайте. Даже старият може да ни налее по чашка, ако не бързате. — Тя млъкна, но след минута добави: — Толкова е хубаво, че пак имаме подходящ наемател. Студентите бяха непоносими с техните партита и с велосипедите си, задръстили целия тротоар. Нищо не ги интересуваше, защото живееха по година и тъкмо им научиш имената, те вече си заминали. Когато посъветвах една от тях да си измие прозорците, които бяха ужасно мръсни, тя само ми се изсмя. Ние имаме асоциация на местните жители. Знам, че току-що пристигате, но вярвам, че в най-скоро време ще дойдете при нас.

Тери отговори уклончиво.

— Представлението започна — подразни я Мо, щом Шийла си тръгна.

— Стига. Хайде да намерим бърза пакистанска закуска. Гладна съм.

— О, ние нямаме в Оксфорд бърза пакистанска закуска — Мо изимитира гласа на Шийла. — Толкова ужасни хора, които не приличат на членовете в асоциацията на местните граждани.

Вторият неканен гост се появи по-късно. Дойде посред нощ, след като бяха заспали. Чу се болезнен пронизителен вик, който разсече като бръснач сънищата на Тери.

Тя бе свикнала да спи в шумния нощем Лондон, но непознатият крясък я събуди внезапно и сърцето ѝ щеше да се пръсне.

Беше леко пияна. Двете с Мо бяха открили най-големия и скъп магазин за деликатеси, който някога бе виждала. След като накара приятелката си да не сипе повече язвителни бележки към студентските стипендии и припечелените с труд пари на честните данъкоплатци, те завършиха деня с две изстудени бутилки шампанско „Перие“, парче сирене „Стилтън“, пастет от пилешки черен дроб и голямо парче мармаладов кейк. За щастие, Мо откри и студентския пътеводител на Оксфорд.

Тъй като нямаше столове, ядоха на горния етаж, изтегнати на двойния матрак на Тери, като две ученички, устроили си среднощно пиршество, които се наливаха с шампанско, докато Мо четеше на глас откъси от пътеводителя.