Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Осни е разположен в най-южната част на Оксфорд. От една страна, той е уединено малко градче, а от друга, е близо до центъра на града. Познат на местните жители като остров Осни, той граничи и с Оксфордския канал, и с притоците на река Темза.

В градчето има две обществени сгради — търговският център с изглед към реката и процъфтяващата асоциация на местните жители. Многобройните студентски общежития преобладават, но все пак са по-малко от тези в останалите подобни градчета.

Имотите в този район рядко се продават, затова се препоръчва бърз оглед.

При възникването на въпроси можете да се свържете или с мен, или с някой от колегите ми за организирането на оглед.

Следващият ред не се четеше.

Следваше името на посредническата фирма — Улуей, Уеб&Ко.

Щом свърши, скъса описанието, за да се избърше, и пусна водата. „Маркирах си територията — мислеше тя, докато си вдигаше дънките. — Сега ще трябва да я купя“. Върна се пак по коридора, като оглеждаше стените, надраскани от велосипедите на студентите, и накрая затръшна вратата след себе си.

Докато Тери се връщаше с влака в Лондон, членовете на Университетската общност бяха на вечерна молитва в малката катедрала „Университетска църква на Христос“.

Момчетата от хора трябваше да се откажат от ваканцията си и сега негодуваха, като си намигаха един на друг, но това не се отрази на песнопението им. То беше съвършено, както винаги: трептящите ноти устремно политаха и се рееха из каменното пространство над главите на богомолците, като лястовици.

Към тази част от Великденската служба имаше специална церемония. Каквито и молитви да се пееха, накрая неизменно се завършваше с аранжирания от Алегри псалм 50, псалма на разкаянието. Чистият и невинен детски глас на сопраното караше думите на скръб и разкаяние да звучат още по-трогателно:

Докато момчето пееше, свещите в църквата угасваха една след друга и останаха само тези на олтара. После и те започнаха да гаснат и в тъмнината пак се чуха думите на псалма:

Докато мелодичните гласове на по-възрастните хористи подеха псалма отново, преплитайки се с ненадминатото сопрано, свещите пак се запалиха, така че след последните стихове псалма катедралата се изпълни със светлина. Само миризмата от изгорелите фитили и едва забележимите следи от дим показваха, че са били изгасени. Последният стих от псалма беше последен и за службата:

Богомолците останаха на колене, докато хорът излезе, а после се изправиха и се раздвижиха. Някои разтриваха коленете си, които ги боляха от дългото стоене на твърдия под. Те се поздравяваха, като вървяха към изхода, и се усмихваха един на друг.

Един мъж отпред коленичи, без да обръща внимание на хората около себе си, явно не разбрал, че службата беше свършила. От сведената му глава не можеше да се разбере дали дълбоко се молеше, дали бе замислен или беше заспал.

Едва когато богомолците си отидоха, той погледна олтара. Извади от джоба си сгъната носна кърпа и избърса сълзите, които се стичаха по избръснатото му лице.

Като тръгна към вратата усети, че някой го докосна по ръката.

— Брайън? — прошепна той.

Явно го чакаха. Бяха двама. Облечени също като него с официални студентски тоги, а под тях — с тъмни костюми.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се, господин Директор.

Той кимна към втория мъж в знак, че го е разпознал.

— Господин Декан?

— Не е зле да обсъдим щетите от уговорката — промърмори директорът, докато излизаха в тъмнината навън. Гласът му още се снижи, докато тримата вървяха бавно след богомолците.

Щом се нанесеше в нова къща, Тери най-напред разопаковаше книгите си. Всичко останало — готварската печка, прозорците без пердета, чашите, загънати в хартия — бяха пренебрегнати, докато не подредеше на рафтовете скъпите си книги по тематика и по азбучен ред.

Дейвид се вбесяваше от това и тя го правеше нарочно. Сега, когато него го нямаше, беше много по-добре.

Рафтовете пред нея бяха като каменни пластове с различен цвят и всеки от тях беше свързан с някакъв период от живота ѝ. Най-отдолу бяха сивите и черни книги на Пингуин и пиесите на Арден по Шекспир, останали още от училище. Над тях яркозелените книги на Вираго, които тя четеше на седемнадесет, после тънките книги с поезия, строени до поредицата от томове на Кинг Пингуин. Следваха учебните издания за студенти на Джойс, Иейтс и Елиът, а под тях критическите трудове и академични есета. По-долу тя нареди евтините криминални романи и трилъри, ярки и разноцветни, докато малкото дебели книги, купени наскоро в Лондон, постави най-отгоре. Там бяха „Направѝ си сам“, „Радостта от секса“, „Книга за дома“, няколко стари каталога „Наш дом“, както и антикварните издания на „Интериори“ и „Плетиво“.