Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Ник кихна.

— Наздраве — каза тя.

Той кихна отново.

— Извинете, но съм алергичен към прах.

— Значи сте избрали най-подходящата професия — забеляза госпожа Уилямс с иронична усмивка, — да оглеждате стари къщи. — Тя се намръщи, като прокара пръст по перваза на прозореца. — Тука е много прашно — промърмори на себе си. — Не прилича на прах. Прекадено е бял. Като брашно. Или тебешир. — Тя внимателно го издуха от ръката си и се загледа в сивите прашинки, които затанцуваха в снопа слънчеви лъчи.

— Какво ли е това? Май не е плесен, но…

Ник осъзна, че трябва да бъде решителен.

— Госпожо Уилямс — каза той, — това е прах за снемане на отпечатъци от пръсти. Разпоредихме къщата да се почисти, но ще мине време, докато изчезне напълно.

— Прах за отпечатъци от пръсти ли? — повтори тя озадачено.

— Причината къщата да се обяви за продан е, че тук е било извършено престъпление.

— Престъпление? — Тя язвително се изсмя. — Повярвайте ми, свикнала съм с това. Последните пет години живях в Клафам, Тутинг, Брикстон и Стокуел. Писмата от хора, които ми съчувстваха, бяха повече от сметките ми за ток, но никога не са ми взимали отпечатъци.

— Всъщност не е било кражба с взлом. Един студент, живял тук, е бил трагично… — Ник се опита да измисли някакъв евфемизъм, но не успя — убит.

— Така ли? Как?

— Ами някой е нахълтал и го е убил — той прочисти гърлото си. — Честно казано, госпожо Уилямс… ъъъ… Тереза, нали? Имахме заинтересовани клиенти, които така и не купиха имота, щом разбраха за инцидента — самотни жени, двойки с малки деца и т.н. Все пак разбирате, нали?

— Да.

— Този факт ще притесни ли семейството ви? — попита деликатно той.

Тя погледна през прозореца, преди да му отговори.

— Предполагам, че в повечето къщи, имам предвид стари къщи, като се замисли човек, все някой е умрял. Едно време хората са предпочитали да си умрат спокойно у дома, преди да решим, че раждането и смъртта са болести, които трябва да се лекуват в болниците.

— Интересна гледна точка — каза той, без да знае накъде отива разговорът.

— Всъщност семейство Уилямс няма. Със съпруга ми се разделихме. Сега сме в развод. Както се казва: самотна жена.

— Не знаех. Извинете.

— Така че нямам съветник — прекъсна го тя. — Ще я купя, ако свалите хиляда.

— Тази вечер имаме още четирима купувачи, госпожо Уилямс, ъъъ… Тереза — излъга той, за да скрие изненадата си.

— Добре. Моето предложение отпада, щом ви дадат цената, нали? — усмихна се тя. — Моля ви, наричайте ме Тери.

Тъкмо щяха да тръгват, и тя го спря.

— Може ли да остана за малко? Искам да си представя как ще я подредя. Като си тръгвам, ще дръпна вратата.

— Разбира се — той протегна ръка. С младите жени човек можеше да си позволи известна галантност, да им целуне ръка за довиждане, но не и с тази. — Ще държим връзка.

Тя изчака да си тръгнат. После отиде в градината и взе да рови в чакъла, докато не намери това, което ѝ трябваше: един фут ръждив метал, голям колкото лост. Коленичи зад кухненския прозорец и упорито зачовърка тухлите малко над земята. Както предполагаше, хидроизолация имаше, и то доста добра. Къщата беше запусната, но здрава. Тери избърса ръцете си в тревата и се изправи.

Мярна ѝ се нещо синьо. Някакво найлоново парче в храстите. Тя го вдигна. Беше обгоряло от едната страна. Тревата наоколо също бе изгоряла, и то наскоро. Докато разглеждаше найлона, тя осъзна, че това е част от лента, с каквато полицията загражда мястото на престъпление. Усети, че някой я наблюдава. Беше една червенокоса жена от прозореца на съседната къща, приблизително на нейните години, с бяла хавлия, която пиеше кафе от светлозелена чаша. Чашата и очите ѝ бяха с един и същ цвят. Тери ѝ кимна, но жената я гледаше безучастно, после рязко се обърна и се отдалечи, сякаш някой я повика.

Тя влезе в къщата и пусна чешмата в кухнята, за да види дали има вода, след това ползва и тоалетната. Отвътре на вратата някой студент беше написал: ПРЪДНЯТА Е ЗОВ ЗА СВОБОДА НА ПОТИСНАТОТО ЛАЙНО.

Тери разгледа надписа и реши да не го трие. Разбира се, никой не знаеше, че потиснатото лайно е бившият ѝ съпруг Дейвид. Тя отвори описанието на къщата, което ѝ оставиха двамата посредници, и се зачете:

Номер 57, който се намира на „Уест стрийт“, Осни, е къща на около сто години. Тя е с пет стаи, ползвани някога от студенти: едната от тях е разположена на приземния етаж и лесно може да стане трапезария или всекидневна. Къщата се нуждае от ремонт, въпреки че, общо взето, е запазена. Зад нея има градина от петстотен квадратни метра, главно тревна площ, малко занемарена през последните години.