Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

Но макар че загуби, трябваше да си признае, че за няколко минути вечерта ѝ не беше толкова отегчителна.

За кафето те се преместиха в другата зала. Още веднъж Тери се почувства изолирана. Беше направила всичко възможно да изглежда като декорация, защото за това я бяха поканили. Тя се преструваше, че разглежда портретите по стената на бивши ректори и бележити преподаватели. От време на време долавяше насмешливите погледи на преподавателите около себе си. Явно историята с импровизирания дебат се беше разнесла бързо.

Почувства, че някой я хваща за лакътя и подскочи, като разля кафето си. Видя Идън и се успокои.

— Беше изключително удоволствие да споря с теб — каза той, като се приближи още повече. — Мисля, че това беше първият смислен разговор, който съм водил на това място.

— Няма нужда да бъдеш снизходителен. Ти избърса пода с мен и всеки го знае.

— Е, да. Но това, което само ти и аз знаем, е колко много се забавлявахме.

— Водихме академичен спор за мъртъв поет — престори се тя, че не го е разбрала. — Какво ти забавление?

— Това не беше спор — отвърна той развеселено. — Това беше любовна игра.

— Не ставай смешен.

Нищо на света не е само за себе си — прошепна ѝ той.

— Тъкмо резервирах двойна стая в хотел „Олд Пасънидж“ горе на пътя. Румсървис ще ни донесе цветя и шампанско: ако вървим бавно, ще стигнем там в същото време, в което и те ще са готови.

Тя го погледна и видя, че беше напълно сериозен.

— Ами жена ти? — процеди ледено.

Той се засмя, като вълк, готов за плячката си.

— О, и тя може да те има. Но не тази нощ. Тази нощ те искам за себе си.

— Нямах това предвид — започна тя, но спря. — Какъв е смисълът? — погледна го право в очите. — Иди и си играй игричките с някой друг.

— Игрички? — присмя ѝ се. — Изобщо не са игрички. Наведе се, долепи устни до ухото ѝ и задъхано изрече:

— Глупости — оживи се Тери. — Щом има рима, не означава, че е истина.

— Аз пък си мислех, че ще ми отвърнеш със също така красив цитат от философията на Еркюл Поаро — присмя се той.

— Ако си искал да ме вкараш в леглото си… — тя млъкна.

— Да?

— Щеше да ми позволиш да те победя — тя му подаде чашата си и се отдалечи. Но не беше достатъчно далече, че да не чуе какво извика след нея:

— Не. Не мисля, че това е истинската ти същност.

Тери стисна с две ръце тежкия чук и присви рамене, като играч на голф, който се готви да запрати топката много далеч. Всъщност разстоянието до стената беше само няколко стъпки, но пък стиковете за голф не тежаха девет килограма. Стената изглеждаше като всички стени, на които се готвиш да пробиеш дупка — ужасно твърда.

Тя вдигна чука на височината на раменете и се олюля, щом усети ударната вълна, която завибрира в китките ѝ при удара. Къщата прокънтя. Отново. Замахна с чука, описа голяма дъга и… бум. Хоросанът се зарони. Къс мазилка с големината на чиния се откърти от стената.

Още два последователни удара и тя пресметна, че все ще стигне донякъде. Вдлъбнатина с големината на люк се появи в стената пред нея. Тя спря, за да почисти праха от маската си и отново замахна. Този път ударът срещна по-малко съпротивление. Тухлите се разлетяха като карти за игра и се натрупаха на купчина от другата страна на отвора. Прахът беше много — не само белият прах от разбитата мазилка, който падаше от тухлите, както глазурата пада от сватбена торта, но и розовите късчета от натрошените тухли и сивия прахоляк от хоросана. За няколко минути тя почувства диво ликуване от разрушителната си сила: вълнуващата сила да направиш всичко на парченца. Веднъж щом дупката беше пробита, разширяването ѝ беше лесно и тя скоро стоеше върху купчината отпадъци, като дишаше тежко и оглеждаше огромната стая на първия етаж, където по-рано бяха две.

Преди да прави каквото и да е, тя взе новия трегер, дълго парче стомана, което временно стоеше на две подпори. Доколкото можа, разшири подпорите, като ги удряше с острието на чука, после почисти краищата им. Имаше някакъв грозен тапет на отсрещната страна. Той висеше целият разпокъсан. Смъкна го и го хвърли на земята.

В най-горния ъгъл на предишната всекидневна стая, още имаше парче тапет. Тя се качи на клатеща се камара от тухли и го достигна. Дръпна рязко и той се разкъса на множество парчета, които полетяха към земята. Не, не беше скъсан. Парчето тапет беше в ръката ѝ все още цяло. Тогава какви бяха тези парчета хартия?