Тони Стронг - Убийство в Оксфорд

— Искам да знам, дали вие сте писали това?

— Хм. Разбирам. Какво ви кара да мислите, че съм аз?

— Отговорете на въпроса, сър.

— Клиентът ми не е длъжен да отговаря на въпроси, които могат да го обвинят в престъпление, инспекторе, и вие добре го знаете. Съветвам ви да не отговаряте на това Брайън — довърши небрежно адвокатът.

Той беше внушителен, гладко избръснат мъж, от когото едва доловимо се носеше аромат на афтършейв. Джъдлър настойчиво гледаше Брайън Идън.

— „Хю Скот беше убит, защото беше мъж“ — прочете Брайън на глас. — Защо, по дяволите, бих написал такова нещо?

— Ако имате някакви доказателства, които свързват моя клиент с това писмо, вие сте длъжен да ни кажете.

— Знам това. И вашият клиент не е обвинен в никакво престъпление, макар че който е написал това писмо, ще бъде обвинен, че губи времето на полицията. Ние просто зададохме въпрос.

Последва дълго мълчание. Джъдлър добави многозначително:

— Сигурен съм, че ще се съгласите с мен, господин Идън, че ние бяхме изключително отзивчиви, когато ни помолихте за помощ.

Брайън се изчерви и се опита да подаде писмото обратно.

— Не съм го виждал никога преди.

— Забелязахте ли, че е написано в ямбични пентаметри? — попита Джъдлър. Той държеше ръцете си на масата и след момент Идън погледна отново писмото. Повдигна вежди и бавно кимна.

— Четете ли поезия в хода на работата си, господин Идън?

— По-интересен е въпросът дали вие четете, инспекторе? Видяхте ли това? Да не би да се занимавате през свободното си време с Колридж или с Уърдсуърт през уикендите? Или може би пишете terza rima в стола на управлението? Или някой друг ви е навел на тази мисъл? Може би някой от моите скъпи колеги? — той млъкна, като че ли пронизан от внезапна мисъл. — Не е била тази тъпа кучка от съседната къща, нали? Тъкмо се нанесе и вече помага на полицай при неговото разследване. Нека ви предупредя, инспекторе, губите си времето с нея. Тя обещава повече, отколкото е способна да даде. Тя е една от последователките на Лесбос, ако разбирате какво имам предвид.

Адвокатът постави ръка на рамото му и той млъкна.

За цели дванайсет секунди Джъдлър го гледаше втренчено, без да трепне.

— Интересно, че вие го казвате — каза той най-сетне. Джейн Хюз, която тихо седеше зад него, се изненада, като усети лека нотка на гняв в иначе спокойната му реч.

— Тя също беше жертва на сексуален тормоз в изключително отвратителен вид. Чудя се кой е отговорен за това?

— Не и аз, инспекторе.

— Тогава, щом сте специалист в тази област, може би ще ни кажете откъде да започнем.

— Достатъчно — отсече адвокатът, — това е непрофесионално. Искате клиентът ми да повтори някакви си слухове.

— Не искам да повтаря нищо — каза спокойно Джъдлър.

— Всъщност, опитвам се да се уверя, че нищо не е повторно. Както не повтаряме малките лудории от миналата седмица, ако са били лудории. Доста слухове се носят за вас из околността, господин Идън, и вие най-добре от всички трябва да знаете колко лесно плъзват слуховете.

Идън се беше изправил.

— Всичко в моите показания е поверително, освен свързаните със следствието — просъска той. — Това ми беше гарантирано от хора с ранг, по-висок от вашия, инспекторе, ако вие пак се опитате да ме заплашвате, ще ги насоча към вас.

— Мисля, че и двамата изразихме становищата си — Джъдлър стана и се извиси над него от другата страна на: бюрото. — Благодаря ви, че дойдохте, господин Идън.

— Какво мислиш? — попита той полицайката, когато Идън и адвокатът му си бяха отишли.

— Трудно е да се каже, сър. Но ако съдя по реакцията му, мисля, че е много вероятно той да го е написал. Който и да е писал писмото обаче, е знаел за изнасилването.

— Може да го е научил отвсякъде. От онзи, който пръв го е разпитал в деня след убийството. Или по-скоро от някого от онези висшестоящи полицаи, за които той говореше.

— Беше ли сериозен, когато каза това?

Джъдлър се протегна. Не беше осъзнал колко напрегнат беше по време на разпита.

— Ами да, разбира се. Ще бъдеш изненадана на колко много топ ченгета ще им хареса понякога да ги поканят на едно от онези висши пиршества. Дадоха ми да разбера, че трябва да стъпвам внимателно там, където е замесен университетът. Да не споменавам за загадъчните разговори със забавните момчета, когато отивах до тоалетната.

— Значи ти мислиш, че Идън е написал писмото?

— Не трябва да правим заключения, без да имаме доказателства. Но като се вземе предвид и онова, което госпожа Уилямс ни каза, си мисля, че го е написал, макар че никога нима да си признае. Получихме писмото, преди да открием неговата малка тайна, спомняш ли си? Вероятно е имал идея как да отклони вниманието от собствените си постъпки.