Джей Баркер - Шестото покварено дете

Отдясно седяха съдебните заседатели. Седем мъже и пет жени, на възраст от двайсетина до седемдесет и три години. Четирима тъмнокожи, петима бели, двама латиноамериканци и една азиатка. От три месеца бяха настанени в хотел близо до съдебната палата, без достъп до интернет или телевизия. Бяха проверили членовете на семействата им, за да се уверят, че няма да отсъдят предубедено поради една или друга причина. Всеки Божи ден съдия Шмит им напомняше, че трябва да вземат под внимание само доказателствата, представени в тази зала. Малко след началото на делото стана ясно, че доказателствата са доста по-оскъдни, отколкото се бе надявал водещият прокурор.

Портър взе бележника си от пейката. Беше започнал да си води записки още в болницата и искаше да ги даде на обвинителя, но от кабинета на окръжния прокурор не пожелаха да се възползват от тях.

На корицата на черно-бялата нотна тетрадка бе изписано „доказателство“.

В началото на първата страница с големи главни букви бе написано: „Признание на Уест Белмонт 314“.

Когато Портър бе открил Бишъп на единайсетия етаж на офис сградата на Талбът, тогава още в строеж, Артър Талбът бе близо до смъртта си, окован към офис стол, докато Ансън Бишъп признаваше престъпленията си. Емъри Конърс бе много под тях – в дъното на асансьорната шахта. В миговете, предшествали убийството на Талбът, Бишъп бе казал на Портър как е обвинявал магната за разрушаването на семейството му, как човекът дърпал конците на множество нелегални занимания. Портър се бе опитал да го спре, но не успя – Бишъп бе бутнал Талбът в празната асансьорна шахта, където той бе загинал на място.

Един месец след началото на процеса „Чикаго Икзаминър“ бе публикувал на първата си страница огромен материал, в който се описваха действията на Портър и белите петна в паметта му. Въпреки че отказаха да назоват източниците си, в статията бяха цитирали стенограми на разговори между Портър и лекуващите го лекари, които се предполагаше, че трябва да са конфиденциални. Проклетите неща определено хвърляха светлина върху времето, което му се губеше. Защитата на Бишъп успя да издейства съдебна заповед и се сдоби с копия от медицинското досие на Портър. В резултат му разпоредиха да се срещне с назначен от съда психолог, който да определи текущото и миналото му ментално състояние.

Не му разрешиха да свидетелства, понеже го счетоха за ненадежден. Тъй като единствено той бе станал свидетел на изповедта на Бишъп в сградата на Талбът, писменият му доклад бе изключен от списъка с доказателства.

В бележника си Портър зачеркна „Признание на Уест Белмонт 314“.

Въпреки че бе описал с подробности как Бишъп го е намушкал в апартамента му, това също бе изключено от доказателствата.

Телефонни обаждания.

Разговори.

Ненадеждни.

Ако не се намереше трета страна, която да потвърди информацията, всички взаимодействия между Портър и Бишъп оставаха изключени от доказателствата.

В бележника си откри и зачеркна и:

Признание в хотел „Гийон“

Убийство на Джейн Доу/Роуз Финики

Всяко телефонно обаждане.

Фокусът на процеса се бе изместил върху физическите доказателства – главно върху отпечатъка на Бишъп, открит върху вагонетката, използвана за транспортиране на тялото на Понтер Хърбърт в тунелите под сградата на „Мълифакс Пъбликейшънс“. В показанията си Бишъп твърдеше, че не е стъпвал там. Отпечатъкът от пръста му доказваше, че е бил на местопрестъплението. Защитата бързо се справи и с това. Отпечатъкът бе взет от Марк Томас, член на специалния отряд, и даден на детектив Портър. Доказателството е било у детектив Портър… колко дълго? Часове. След това го е дал на детектив Наш да го отнесе в лабораторията – между другото, не е ли това тук, на записа, детектив Наш? Онзи, който рита моя клиент?

Портър не таеше особени надежди за отпечатъка. Зачеркна и него.

Няколко души в парка „А. Монтгомъри Уорд“ бяха видели Бишъп по времето, когато е била отвлечена Емъри Конърс. Никой не бе достатъчно уверен, за да се яви на разпознаване.

Приятелят на Емъри, Тайлър Матърс, не можеше да идентифицира Бишъп.

Самата Емъри, държана в дъното на асансьорната шахта, никога не бе виждала лицето на похитителя си.

Произходът на дневниците на У4М също бе поставен под съмнение. Макар Портър да настояваше, че никога не е наемал Ъпчърч да ги напише, че никога не е срещал Ъпчърч, се сблъска с недоверие и подозрителност от страна на прокуратурата. Не им се рискуваше, затова изобщо не допуснаха дневниците като доказателства.