Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

— Старши полицай Хайзенга ще направи изявление за пресата веднага след като уведомим семейството — казах на онези, които се намираха в непосредствена близост. — Междувременно няма да съобщаваме никакви подробности.

— Детектив Крос, и трите случая ли ще наблюдавате? — попита ме Шона Стюарт от „Канал 5“.

— Все още не знам — казах.

— Как върви разследването на убийствата на Дарси Викърс и Елизабет Райли?

— Върви — отвърнах аз точно когато стигнах до колата си.

— Ей, Алекс, вярно ли е, че си издърпал тялото на Елизабет Райли през прозореца преди същинския оглед? — извика някой от тълпата. — Това не излага ли на риск разследването?

Това ме накара да замръзна на мястото си. Може би трябваше да продължа да вървя, но вместо това се обърнах, за да видя кой е задал въпроса.

На пръв поглед мъжът оставяше впечатление за човек, който работи сам. Позната картинка фотоапарат на ремък около шията, насочен към мен диктофон и бележник, стърчащ от джоба на широките му къси панталони. Имаше и брада, но не видях журналистическо удостоверение. Всички останали около него имаха ламинирани карти, защипани на реверите или провесени на шнур около шията.

— Не ви разпознавам — отбелязах. — За кого работите?

— Просто се опитвам да науча фактите, детективе.

— Въпросът ми беше друг — казах. — Попитах ви за кого работите.

Той повиши глас, за да е сигурен, че всички микрофони наоколо ще го запишат.

— Заподозрян ли съм, детективе? Нима твърдите, че искате да ме арестувате?

Провокираше ме. Правили са го милиони пъти. Ако не могат да получат новината, която искат, просто създават нова — особено бездарните драскачи и аматьорите.

— Не, не искам да ви арестувам — отвърнах. — Зададох елементарен въпрос.

— Защо? Длъжен ли съм по закон да се идентифицирам? — попита той.

Сега просто се държеше като задник. Цивилният гражданин в мен копнееше да напъха диктофона дълбоко в гърлото му.

— Не — повторих. — Не сте длъжен да се идентифицирате.

— В такъв случай: без коментар — каза той и потисна усмивката си. Спечели си малко смях от неколцина души и тълпата, но не и от мен. Най-разумното, което можех да направя в момента, бе да вляза в колата си и да се махна.

Имаше по-важно място, на което трябваше да отида, така или иначе. И то не можеше да чака.

Когато спрях пред дома на Кори Смит, имах усещането, че върху гърдите ми ме притиска двайсет и пет килограмова торба с чакъл. Да съобщиш на семейството за смъртта на любим човек, несъмнено с най-тежката част от работата ми.

Семейство Смит живееше в една от хилядите къщи от началото на двайсети век, наредени една до друга от двете страни на улиците в северозападен Вашингтон. Тяхната се намираше на Шепърд стрийт в Петуърт, с малка морава пред стълбите на входната врата. Насред тревата стърчеше статуя на Дева Мария, опасана от лехи с пролетни лалета. Може би милостивата каменна дама щеше да даде на тези хора малко утеха, когато имаха най-силна нужда от нея.

Вече бях уведомил отдела за изчезнали хора на Четвърти участък. Техен екип за подкрепа на жертви на престъпността вече пътуваше към адреса, но тази част бе лично моя грижа. Качих се по стълбите и натиснах входния звънец.

Бащата на Кори отвори вратата почти веднага. Изглеждаше много по-стар, отколкото очаквах, а на китката му висеше бастун.

— Мога ли да ви помогна? — предпазливо попита той.

— Господин Смит? Аз съм Алекс Крос от полицията — казах му. — Дошъл съм да поговорим за Кори. Мога ли да вляза?

Има няколко неща, които би трябвало да се избягват в подобна ситуация. Едно от тях е да споменеш още в началото, че си от отдел „Убийства“. Уведомяването на близките трябва да се осъществи с точно определено темпо — не твърде бързо, но и не прекалено бавно.

— Заповядайте — каза той и отвори междинната врата. — Съпругата ми е отзад.

Мъжът закуцука пред мен и аз го последвах към кухнята, откъдето излязохме на остъклена веранда. Госпожа Смит седеше там по чехли и пеньоар на цветя. Когато ме видя, тя загърна деколтето си и се изправи. Безжичният телефон в скута ѝ падна на пода, но никой от двамата не обърна внимание.

— Какво се е случило? — попита тя. Изражението на лицето ѝ подсказваше, че се страхуваше от най-лошото. Побързах да се представя отново, после преминах по същество.

— Бих искал да има лесен начин да го кажа — започнах.

— О, боже. Не…

— Искрено съжалявам, но Кори е бил убит. Намерен е тази сутрин.