Джеймс Паттерсон - Алекс Крос, бягай

И точно затова моето момче Деймън е звезда. Само с няколко думи съумя да измъкне от Ава нещо, което аз от месеци се опитвах да направя и все не успявах. Той може да е най-неразговорливото от децата ми, но точно това им е хубавото на мълчаливците. Когато решат да проговорят, обикновено си има добра причина.

Дори страхотна.

Внезапно усетих как сълзи премрежиха очите ми, а стаята плувна в мъгла. Дойде ми изневиделица. Сякаш целият ден се плисна отгоре ми като голяма вълна: с огромния стрес при прилива и с всичко, за което бях толкова благодарен — при отлива.

— Татко? — Али се наведе и вдигна поглед към лицето ми. — Защо плачеш?

— Не плача — отвърнах и избърсах сълзите си. — Е, може би съвсем мъничко. — Придърпах го в скута си и прегърнах крехкото му телце. — Но това са сълзи от щастие — казах.

— Не му обръщайте внимание, деца — обърна се Нана към всички. — Въпреки излъчването си, господин Убиецът на дракони е просто един стар ревльо по душа.

— Вярно е — отвърнах.

Нана ми намигна и вдигна чашата си за още един тост.

— За стария ревльо, който може да плаче колкото си иска, но накрая все пак ще плати вечерята!

Същата вечер Рон Джудиче се прибра у дома около десет и половина. Бе капнал от умора — ставане в пет, кръстосване на града цял ден, — но все още имаше много работа за вършене. Вероятно за пореден път нямаше да спи изобщо.

Още щом прекрачи прага на малката си къща в Рестън, веднага събу обувките си. Стар навик от детството му в Ню Хемпшир, с неговите дълги зими и изобилие от кал.

Върху гумената подложка в коридора подреди своите обувки до миниатюрните маратонки на Ема Ли и старите гуменки на майка му.

— Здрасти, мамо, прибрах се — извика той.

Лидия Джудиче стреснато отвори очи на дивана, отпуснала пухкавата си ръка върху гърдите. Беше задрямала пред телевизора, докато гледаше „Военни престъпления“ или „От местопрестъплението“, или „Закон и ред“ — без значение какво. За Джудиче всички тези сериали бяха еднакви.

— Мили боже, изкара ми ангелите — каза тя. — Още не мога да свикна с тази твоя брада. Приличаш на терорист.

— Аха. — Джудиче отвори хладилника и си извади кутийка „Будвайзер“. — Ема Ли добре ли хапна?

— Изяде си всичките пилешки хапки и поиска допълнително ябълково пюре. Легна си около осем и половина.

— Добре, много добре. Ти искаш ли нещо?

— Не бих отказала малко сладолед — отвърна майка му.

Всъщност сладоледът бе последното нещо, от което Лидия Джудиче се нуждаеше. Не беше стъпвала на кантара, откак стрелката прехвърли 135 килограма. Но грозната истина беше, че много по-лесно понасяше майка си, когато тя се тъпчеше с храна.

— Къде беше тази вечер? — попита тя и се надигна в седнало положение.

— По работа — отвърна той.

— Можеше да се обадиш.

— Обсъждали сме това много пъти, мамо. Ако не се обадя, това значи, че ще работя до късно. Не проумявам какво толкова сложно има за разбиране.

— Просто се тревожа, това е всичко. На теб пък толкова ли ти е трудно да вдигнеш телефона? — попита тя.

Джудиче отпи няколко глътки от бирата си. Същата шибана песен, всеки път.

— Виж — каза, — ако искаш, мога просто да взема Ема Ли и да намеря нещо по-малко за нас двамата…

— Не, не — прекъсна го майка му.

— И да взема със себе си и чековете за социални помощи. Мисля, че точно в момента наемат нови хора в „Сейфуей“. Искаш ли утре да ти взема молба за кандидатстване?

— Не започвай пак — каза тя и посегна да вземе десерта си. Джудиче закова на място и задържа кутията ментов сладолед с шоколадови парченца на педя разстояние от ръката ѝ.

— Кой командва тук, мамо? — попита той.

— О, за бога, моля те!

— Кажи го.

Лидия изсумтя и вдигна глава, за да срещне погледа му.

— Ти командваш, Роналд. Винаги е било така — каза тя. — Доволен ли си?

Джудиче ѝ подаде сладоледа и се наведе да я целуне по главата.

— Тогава хайде да спрем да водим този разговор, мамо, какво ще кажеш?

Работата бе там, че Лидия Джудиче така и не бе завършила десети клас, така и не се бе омъжила за бащата на Рон, и така и не бе успяла да се задържи на нормална работа през целия си живот. Сега, на шейсет и две, над 140 килограма и без доходи от социални осигуровки, тя струваше колкото използван презерватив и това го знаеха и двамата.

Джудиче не обичаше да тормози майка си по този начин. И точно затова го правеше само при нужда.

— Ще отида да целуна Ема Ли, а после ще работя в стаята си — каза ѝ той.