Брадли Уест - Море от лъжи

Четвъртък, 13 март: Бирма, Абу Даби, Кунунура — Западна Австралия, Коломбо, Сингапур, провинция Шан

Този път се обади Матюс. Старецът явно беше в по-добра форма, което пролича от сърдечното му:

— Да?

— На колко си от полосата?

— Не знам. Чакай да проверя… — Телър го чу да говори с някого. — Според майора сме на петнайсет минути.

— Значи има време. Току-що ми донесоха, че на летището ще има засада.

— Засада?! Как е възможно да има засада там? От кого?

— Чул ли си над вас да прелита самолет?

— Не. Спря да вали и има ниски облаци. Нищо не съм чул.

— По получен сигнал УБН и пехотинците към посолството са излетели натам и сега ви чакат. Но не можете да се върнете. Същият източник съобщава, че поделение на американските специални сили е тръгнало срещу лагера, който току-що сте напуснали. Така че ще трябва да стигнете с бой до един от самолетите — вашия или техния.

— Как, по дяволите, някой е разкрил къде съм бил?

— Нямам представа, но предлагам да започнеш да се тревожиш за бъдещето, а не за миналото. Обади ми се, когато излетите. — И Матюс затвори. Проклятие… беше се обадил твърде рано! Точното време за предупреждение беше пет, а не петнайсет минути. За четвърт час човек с опита на Телър можеше да измисли нов план за сражение.

На няколкостотин километра на север шофьорът на Телър каза няколко думи в радиостанцията си и двете коли спряха. Телър събра войниците около себе си, докато мушкаше с пръчка в различни точки по надрасканата в калта карта. Бури превеждаше, а Мулън гледаше и постепенно осъзнаваше, че Телър ще се окаже толкова зает, че няма да има време да го убие до след битката. Но по време на престрелка могат да се случат всякакви неща.

Докато Чумаков четеше наглия имейл на Нолан, мургавото му лице почервеня забележимо. Изнудване? Него? Невероятно. Изглежда, Абузаид го бе изиграл. О, с каква наслада би изтръгнал ноктите от поддържаните пръсти на шибания ливански посредник…

Гласът на Уотърман го извади от фантазиите му.

— Искаш ли да му отговоря? Вече обявиха последно повикване за транзитно пътуващите.

Последният час бе преминал в разпити от Чумаков за списъка на документите, които бе съставил по време на първия полет. Бяха минали само пет минути, откакто Чумаков бе дал флашката на един от лакеите си, който в този момент чакаше на опашката за паспортния контрол, за да излезе и да се отправи по възможно най-бързия начин в местното бюро на СВР, където да обработят съдържанието.

— Кажи на Нолан, че приемам условията му, но искам да се срещнем в „Парк стрийт хотел“ вместо в „Синамон Гранд Хотел“. „Парк стрийт“ е по-тих и много по-малък. Там ще е по-лесно да свършим работата.

„Да, ще е по-лесно за теб да забиеш куршум в челото ми“, помисли си Уотърман. Написа няколко реда, първо предупреждавайки Нолан, че списъците и файловете им трябва да съвпаднат. После предаде съгласието на Чумаков за сделката, стига срещата да се проведе в „Парк стрийт хотел“ вместо в „Синамон Гранд“. Изпрати имейла и затвори лаптопа си.

Чумаков вече подаваше бордната си карта на изхода. Татаринът се обърна и извика:

— Побързай, Олег, агнешкият шашлик е страхотен!

Тони Джонсън извади втори кен от кофата с лед до леглото си и го сложи в неопреновия термокалъф, грижливо предоставен от „Кунунура Кънтри Клуб“. Взе дистанционното и започна да превключва през тъпите филми, повтаряни за кой ли път, и още по-тъпите повторения на австралийски крикет мачове. Отвори третата си „ХХХХ Gold“. Беше само малко по-добра от американското светло пиво и това не бе атестат за качество.

Изключи телевизора, сложи си слушалките и пъхна жака в телефона си. Изслуша за втори път записа на разпита. Първо се чуваше въпросът му на английски, после преводът от човека на Зо, който се казваше Лазум, и следваше мълчание или абракадабра на бирмански. След това Джонсън се залавяше за работа. Чуваха се дрелката, ударите е чук, съскането на газовата горелка, последвани от писъци — о, да, писъците! — след това хлипане и неразбираемо бърборене, и накрая говорене… между риданията. Само двама го знаеха — Джонсън, който не преставаше да разчита изражения и език на тялото, и Лазум, който чуваше какво се казва — и за да стигне до него, той или смачкваше поредния пръст на крак, изгаряше зърно на гърдите или решаваше, че обектът е изпитал достатъчно болка засега и е време да се занимае с друг нещастник, „чакащ“ реда си наблизо.