Джеймс Паттерсон - Невидим

Стегни се, Еми.

Проучвам сектора, докато бавно вървя към мястото си. Обаждам се на Букс.

— Здрасти, скъпи! — изричам ведро. — Днес стадионът наистина е претъпкан! Ще ми се и ти да беше тук долу. Все пак се радвам, че ще можеш да гледаш по телевизията!

— Добре прозвуча, Еми — чувам гласа на Софи от другата страна. — Какво имаш за нас?

— Сектор сто и единайсет, ред девет, място трето или четвърто. Сектор сто и тринайсет, ред двайсет и шест, в средата и ред трийсет, пето или шесто място. Също и сектор сто и дванайсет, ред осемнайсет или деветнайсет, някъде в средата. Всички са или плешиви, или лицата им не се виждат добре. Сигурна съм, че до почивката ще имам поне още десетина.

Сядам поне да се престоря, че гледам мача, и „Викинги“ печелят тъчдаун. Дяволско начало, Детройт.

В началото на последната четвърт Детройт губи с 20 на 6. Няма как по-малко да ме е грижа за изхода от това събитие, при което възрастни мъже са се облекли в ярки гладиаторски костюми и се опитват да пренесат кожена топка през маркировката на полето, но се вълнувам от резултата. Ако се случи това, което Букс нарича „предрешена победа“, запалянковците вероятно ще започнат да си тръгват и ние трябва да сме в готовност, че субектът ни може да напусне малко по-рано от планираното.

Дали 20 на 6 се смята за предрешена победа? Нямам представа, но от приказливите ми приятели в сектор 112 разбирам, че мачът си оставал с потенциал „две по двайсет“, така че се налага да кимам, сякаш разбирам какво означава това. Бях принудена да го правя доста често, откакто бях седнала на тази седалка. Трябваше да се преструвам на разгневена от размяната на ритници в началото на второто полувреме, да ругая заедно с другарчетата си по място заради липсата на компетентност у специалния координатор на отбора на Детройт, да кимам доволно, когато защитата на „Лайънс“ най-после се събуди. Освен това трябваше да измислям повод след повод, за да се обадя на майка си/сестра си/брат си/съпруга си/ приятеля си/леля си, всеки път, щом видех плешив мъж, с тънък нос и скосени рамене.

Букс и неговият екип вероятно са огледали отблизо всеки мъж на стадиона досега. Един от местните дори обяви Дени Сасър за заподозрян, когато се появи на стадиона.

— Липсва ми работата като анализатор — оплаквам се по телефона на „брат“ ми, щом се отправям отново към прохода към Адамс стрийт. — Нямам никакъв контрол над наблюдението.

— Разбрано — отвръща Софи. — Защо не поогледаш край преместваемите павилиони в търговската зона? Има няколко слепи участъка, където видимостта е възпрепятствана от чадъри.

— Добре.

Адреналинът ми се повишава с наближаването на края на играта. Просто знам, че той е тук. Чувствам го.

Давам си сметка, че се разхождам из търговската зона и оглеждам хората, както правех през лятото с Марта в мола. Стадионът започва да се поизпразва, но почитателите на „Лайънс“ не се отказват. Те ще останат до последното ахване — поредната мъдрост, която бях попила в сектор 112. Играта продължава да се чува идеално, тъй като стадионът е отворен към търговската част в два от ъглите. Виждам хората от екипа на правоохранителните органи по местата им на изходите. Подготвяме се за проверка на запалянковците при излизането им от стадиона, последната възможност, към която можем да прибегнем. Стомахът ми се свива. Няма начин да се остави да бъде заловен при такава неумела клопка. Твърде педантичен е. Твърде горд. Твърде умен.

Облягам се на стената до ескалаторите, които водят до горния етаж, и гледам хората да вървят. Пръстите и дланите ми барабанят в нервен ритъм по металната повърхност заедно с музиката, която кънти от стадиона. Ако мога да кажа нещо по отношение на мача, то е, че в Детройт определено разбират от музика. Домът на „Могаун“ се гордее с историческото си наследство. Заложили са на родените тук герои Кид Рок и Еминем, а докато се придвижвам обратно през атриума към мястото си, Арета Франклин започва да настоява за Р-Е-С-П-Е-К-Т.

Както вървя, започвам да долавям необяснимо странно усещане или отсъствие вдясно от себе си. Може би точно това чувство оперативните агенти наричат интуиция. То ме прави изключително неспокойна. Стадионът ми се пада отляво, а стъпаловидният таван, типичен за долната част на трибуните, кара дясната част да изглежда много по-висока. На пръв поглед не забелязвам нищо необичайно в магазините и ресторантите. Въпреки това усещам някаква неподвижност на място, където всичко и всички се движат.