Джеймс Паттерсон - Невидим

Някои се засмяха приглушено. Това е класическа тактика на Букс, подчертава трудностите, за да предизвика екипът да се мобилизира.

А след това за последен път напомня сериозността на положението.

— Този мъж е скалпирал, попарил и нарязал прецизно седемдесет, а може би и повече човешки същества през изминалата година. Извършил е действия, способни да накарат нацистките престъпници да се изчервят. Заклал е шест жени в Алън Парк в четвъртък вечерта. В петък е екзекутирал майка и три деца, преди да ги подпали. Той е най-продуктивният сериен убиец, с когото съм си имал работа, и продължава да се развива. Всъщност положението се влошава.

Букс се оглежда.

— Този човек е чудовище. Днес ние ще го заловим, жив или мъртъв.

Еми, ще изровиш дупка в земята, ако продължаваш да крачиш така — смъмря ме Букс, щом отговарям на мобилния си телефон. — Дори бегло не приличаш на човек, който отива на футболен мач. Просто застани на едно място и си придай отегчено изражение, сякаш чакаш приятеля си да дойде с билетите.

— Трудно ми е да се преструвам — отвръщам. — Никога не съм имала приятел, който да ме е водил на футболен мач.

— Това беше грубо. Никога не си показвала дори бегъл интерес към футбола.

Самата истина.

— Нещо ново при билетните каси? — питам за стотен път. Бяхме стигнали до извода, че нашият човек плаща само в брой и не би купил билета си с кредитна карта, а ще предпочете да се сдобие с него на стадиона точно преди мача.

— Имаме няколко следи — отвръща той тревожно неопределено. — Ти мисли само за своята задача.

— Благодаря за страхотния съвет.

Прав е, разбира се. Нервна съм и вероятно ми личи. Това се отнася и за Букс. Всички са нервни и се борят с това по начина, типичен за ченгетата — сарказъм и остроумни забележки.

Отвориха входовете два часа преди началото на срещата и пред очите ми са се изредили около петнайсет хиляди бели мъже с шкембета, с различни нюанси синьо по ризите, панталоните, лицата и други части на тялото си. Въпреки това никой не беше дошъл сам; всички като че ли пристигаха на стадиона поне с още един човек.

Приключвам разговора. Поглеждам часовника си и поклащам глава, сякаш съм раздразнена, влязла в ролята на момичето, което чака приятеля си. Защо аз съм тук долу, а Софи е горе в командния център? Разбира се, отговорът ми е ясен; оказа се, че Софи има опит в използването на сложна техника за наблюдение и затова е позиционирана в луксозната ложа, а аз прекарвам времето си тук долу с отчайващо неопитния пазач на входа на стадиона. Тук не сме така обгрижени. Трябва да се вписваме в образа си. Въпреки всичко мога да назова поне двайсет места по тялото си, където да скрия непозволени неща и те да останат незабелязани от охраната на стадиона.

Минавам през пропуска, като умишлено не обръщам внимание на останалите пет агенти, които правят същото. Много от агентите под прикритие са по двойки, за да не се отличават, но трябва също и да се разпръснем възможно най-много.

Да си призная, никога не съм предполагала, че футболен стадион може да ми се види красив отвътре. Този е такъв, поне на мястото, от което влизам аз. Всичко е направено от стъкло, стомана и тухли, има отворен атриум, свеж и изпълнен с естествена светлина, прилича по-скоро на търговски център, отколкото на стадион. Бил е изграден около стар универсален магазин, чиято архитектура е била запазена, включително и старата павирана уличка. Мога да разбера кое кара местните толкова да се гордеят с това съоръжение, и то с пълно право. От друга страна, тук има доста балкони, от които субектът ни може да ни наблюдава.

А не всички от екипа на добрите са дотам… незабележими. Стрелвам гневно един мъж на средна възраст с къса подстрижка, застанал на входа на магазин за спортни стоки, който се взира в тълпата твърде явно, вместо да се възхищава на бебешкия футболен екип, който стиска в ръце. Със същия успех можеше да носи табела, на която пише: САМО СЕ ПРЕСТРУВАМ, ЧЕ ПАЗАРУВАМ. ВСЪЩНОСТ СЪМ ЧЕНГЕ.

Минавам през входа откъм Адамс стрийт и започвам да си проправям път към мястото си — то се намира в началото на сектор 112. Игралното поле е вкопано под нивото на улицата, тъй като при строителството не искали стадионът да доминира твърде много в силуета на града. След като минавам покрай дългата метална преграда, виждам, че целият преден сектор седалки са разположени долу, а не са издигнати.

Усещането е смазващо. Шумът, цялата тази маса от хора — всичко. Никога няма да успеем да го открием тук. Те са твърде много, а ние сме малко.