Джеймс Паттерсон - Невидим

— Мамо, трябва да затварям. Това беше един от най-приятните ни разговори.

Изключвам телефона.

— Много мило от твоя страна, Букс.

— Пастата е почти готова. Ти приключи ли с търсенето?

— Почти. Мисля, че снощи не е имало жертви на палеж.

— Лошо. Всъщност — това е добре, нали?

Букс сервира храната — пене с червен сос, задушени броколи с чесън, малко салата. За пръв път забелязвам прошарени кичури до слепоочията, още по-забележими заради порасналата коса. Усеща, че го гледам, и веднага отмествам поглед. Ако участвах в Олимпийски игри в дисциплина по отбягване на интимни моменти, бих спечелила златен медал.

Докато отвори бутилката вино, аз вече съм приключила с последните новини, електронната поща и редовните уебсайтове. Засега. Струпват се като лавина през деня.

— Работиш твърде много — отбелязва той и сяда.

Правя физиономия.

— Ти ли ми го казваш? — Виното, което Букс купи от града, има метален привкус, твърде остър.

— Е, това е нещото, което осъзнах, след като напуснах Бюрото — казва той. — Животът не е само работа.

— Така ли? И сега какво, да не би изведнъж да си се пристрастил към планинското катерене? Или към играта „Парчези“?

— Недей да пренебрегваш думите ми — укорява ме той.

— Не те пренебрегвам. Никога не бих те пренебрегнала.

Букс отпива голяма глътка от виното, задържа го в устата си, за да усети аромата му, а след това въздъхва доволно.

— Да ме зарежеш пред олтара, си беше чиста проба пренебрегване.

— Това не беше пренебрегване.

— Така ли? А какво беше? Комплимент? Израз на подкрепа?

Някак харесвах Букс такъв, по-отпуснат, по-саркастичен, по-спокоен.

— Това беше… съдбоносно решение — промълвявам.

— Охоо, вече се чувствам по-добре — намига ми той. — Забрави, дечко. Преживях го. Сега се храни, разбра ли? Утре ще трябва да впечатлиш екипа ни.

Ало? Здрасти, мило! Добре съм. Какво… о, наистина? Чудесно. Какво? Връзката тук не е много добра… О, аз съм в Шампейн, Илинойс. Помниш ли, че ти споменах за онази фирма за поддръжка на уебстраници, „Образ на идеалния дизайн“? Къртис Валънтайн? Ами в момента се намирам в кабинета му в мазето и трябва да ти кажа, че това място е удивително! Не, дори по-хубаво, отколкото мислехме.

Извинявай, Къртис, надявам се, не възразяваш за това обаждане… обсъждаме тази среща цяла седмица.

(Бележка на редактора: неразличими звуци от мъжки глас.)

Добре, за момент се отдалечавам от Къртис и искам да споделя нещо с публиката си. Казах, че няма да ви позволя толкова скоро да видите или чуете онова, което правя, и точно така ще бъде. Ще изключа, преди да го направя, но трябва да видите колко добре се справям с това, до каква степен спечелих доверието му, че мога да се промъкна зад гърба му и да отнема живота му, колко лесно може да бъде, ако притежаваш необходимата дисциплина и концентрация, и още нещо, искам да видите колко вълнуващо е това за мен. Продължава да е вълнуващо. Никога не се изтърква. Ще ми се да можехте да изпитате моя устрем, радостното тупкане на сърцето ми, електричеството, което преминава по вените ми, еуфорията, която ме завладява. Разбирате ме, нали? Няма нищо общо с омразата. Свързано е с любовта.

Добре, нека да пристъпим към главното. Връщам се при Къртис след три… две… една…

Мило, трябва да видиш какво е способен да направи Къртис с уебстраницата. Струва ми се, че можем да завъртим страхотен бизнес с този човек. Къртис седи на работното си място и има — колко точно имаш, Къртис, четири? — четири компютъра, които работят едновременно, и изглежда, е напълно погълнат от онова, което върши, сякаш…

Сякаш няма ни най-малка представа какво ще сторя с него.

(Край)

Двамата с Букс се появяваме в кабинета на Кретена точно в пет часа следобед, както сме инструктирани, но ни препращат в конферентната зала надолу по коридора. Организирането на тази среща в края на работния ден е послание; Кретена не смята да ни посвети голяма част от времето си. И все пак успява да влоши положението още повече, като ни оставя да чакаме два часа. Най-накрая пристига лежерно в конферентната зала в седем и петнайсет часа, дъвчейки нещо (мръсникът сигурно е вечерял, докато сме го чакали), и се тръшва на стола, без дори да ни погледне. Прекарва десет минути в чистене на стъклата на очилата си за четене с копринена кърпичка, като по този начин ни демонстрира колко сме важни за него. Първо очилата, след това разследването.