Джеймс Паттерсон - Невидим

Какво очаквах все пак? Аз скъсах с него три месеца преди сватбата. Просто откачих и разбих сърцето на прекрасен мъж. Сега, две години по-късно, влетявам обратно в живота му и очаквам мигом да ми заиграе по свирката.

Така че отново съм звездата в соловото представление „Специалният екип на Емили Джийн Докъри“, ровя из данните по възможно най-аматьорския начин и се обаждам на местните правоохранителни органи из цялата страна, където повечето хора ме мислят за побъркана.

Може и да са прави.

На вратата ми се потропва. През тялото ми преминава студена вълна. Тук нямам особено много познати, да не говорим за приятели. Освен това минава осем часа.

Нямам и оръжие. Имам гъба и кофа. Бих могла да заплаша човека, че ще го изчистя до смърт.

— Кой е? — провиквам се от коридора.

Гласът, който ми отговаря, е познат.

Въздъхвам и отварям вратата.

Харисън Бухман е облечен в друга риза, но е със същите сини джинси като онзи ден. Държи под мишница, сякаш носи домашното си от училище, купчината папки, които му оставих.

— Никога не убива в неделя — отбелязва той.

— Никога.

Известно време никой от нас не проговаря.

— Дано да имаш хубаво кафе — изрича с надежда той.

— Да.

— Разбира се, сега ми казваш „Да“.

Това беше вторият път, в който се усмихвах тази седмица.

Двамата с Букс се разхождаме по Пенсилвания авеню Нортуест, покрай мястото, където се намираше „Д’Аква“ — нашето заведение, ако изобщо някога сме имали „наше заведение“, където избирахме вечерята си от пресния улов за деня, изложен върху лед в салона, и пийвахме бяло вино или седяхме отвън, загледани във фонтаните на Мемориала на военноморските сили. Малко натруфен за вкуса и на двама ни, но се отдавахме на това удоволствие. Такива бяха срещите ни в петък вечер.

Но нещата се промениха. Ресторантьорският бизнес изпусна па̀рата, а също и нашата връзка.

— Това се случва само защото си мъж — казвам на Букс.

Букс изглежда сериозно обмисля това и кима рязко.

— Това е една от възможностите — признава със свъсени вежди. — Или пък… — Почесва брадичката си като озадачен Шерлок Холмс. — Може и да е, затова че няколко души в сградата ме смятат за здравомислещ, а теб не. — Той щраква с пръсти, сякаш това му се струва правилният отговор.

— Не, всичко идва от пола. Причината е, че съм жена.

— Жена с помрачено съзнание.

— Букс — обръщам се към него и той спира пред самата централа на ФБР.

— Ти настояваше за това, не аз — процежда той. — Опитвам се да уредя нещо, което ти искаш. Не можеш ли просто да се зарадваш, вместо да го анализираш до смърт?

Опа. Това беше малко по-враждебно, отколкото бях очаквала.

Минава покрай мен. Обявяваме имената си във фоайето. Преди време и двамата можехме да размахаме значките си и да влезем просто така. Сега сме посетители. Букс по свой избор, а аз против волята си.

— Един момент — казва жената на рецепцията. Той скръства ръце зад гърба си. Винаги дребните подробности са тези, които извикват спомените. Винаги се държеше така по време на службата си, винаги следваше строго установените норми. Насаме би могъл да ме спука от смях, но в съвместната работа бихте го взели за типичния, лишен от чувство за хумор средностатистически агент от типа „Само фактите, госпожо“. Закачах се с него в по-добрите времена, имитирах позата му със сключени ръце, ходех като робот и повтарях: „Да, госпожо, не, господине“.

— Не забравяй, Еми, това е моя среща. — Букс се обръща и ме поглежда.

— Ще бъда послушна. Заклевам се с вдигнато кутре.

— Не съм момиче. Нямам идея какво означава това, по дяволите.

— Но пък имаш кутре, нали?

Той въздъхва.

— По-добре да го направим по моя начин.

— Точно така. Дори не бих помислила нещо различно, Букс.

Изсумтява раздразнено и ми казва, че не ми вярва. Наясно е колко мъчна и проблемна мога да бъда.

— Ти си големият мъж казвам му. Аз съм момиченцето, което ти носи чантата.

— Не ми носиш чантата.

— Но ще го направя, ако искаш.

Получаваме посетителски баджове от рецепционистката, проверяват щателно багажа ни и се отправяме към асансьорите.

— Много си кисела днес — отбелязва Букс.

Прав е. Превъзбудена и тревожна съм и така компенсирам. Това е най-важната среща, която някога съм имала, залогът е твърде висок и съм пред срив.

— Нали разбираш, че дори провеждането на тази среща е услуга? — пита Букс.

— Да.

Букс ме стрелва с поглед точно преди да се качим в асансьора. Не продумва и дума, докато се качваме. Това е едно от правилата му, суперсекретният му шпионски манталитет. Не се говори за работа пред непознати.