Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

– Кой е рисувал това? – попита тя, когато Страйк се появи с чиста риза.

– Племенникът ми Джак. Кой знае защо ме харесва.

– Недей да си просиш комплименти.

– Няма такова нещо. Никога не съм знаел какво да кажа на дете.

– Значи, смяташ, че познаваш трима мъже, които биха...? – подхвана отново Робин.

– Имам нужда от питие – рече Страйк. – Хайде да идем в „Тотнъм“.

Нямаха никаква възможност да разговарят по пътя при невъобразимата врява от пневматичните бормашини, носеща се от изкопите в пътя, но работниците с флуоресцентни якета нито подсвиркваха, нито подвикваха на Робин сега, когато до нея вървеше Страйк. Най-после стигнаха до любимия местен пъб на детектива с неговите огледала в позлатени рамки, ламперия от тъмно дърво, блестящи кранове за бира, стъклен купол от цветно стъкло и картини с игриви хубавици от Феликс де Джонг.

Страйк поръча пинта „Дъм Бар“. Робин, която не можеше да помисли за алкохол, си поиска кафе.

– И така – каза Робин, когато Страйк се върна на високата маса под купола, – кои са тримата мъже?

– Не забравяй, че може да съм на грешен път за всички тях – предупреди я Страйк и пийна бира.

– Добре де, кои са? – подкани го Робин.

– Извратени типове, които имат основателна причина адски много да ме мразят.

В съзнанието на Страйк уплашено кльощаво дванайсетгодишно момиче с белег на крака го наблюдаваше през сложени накриво очила. На десния й крак ли беше? Не можеше да си спомни. Господи, моля ти се, нека да не е тя...

– Кои?! – за трети път попита Робин, вече изгубила търпение.

– Има двама от армията – каза Страйк и потърка брадичката си. – И двамата са достатъчно откачени и склонни към насилие, че да...

Прекъсна го гигантска неволна прозявка. Робин го изчака да продължи, като се почуди дали не беше излизал предишната вечер с новата си приятелка. Елин беше бивша професионална цигуларка, сега водеща в Радио три, впечатляваща блондинка скандинавски тип, която напомняше на Робин за Сара Шадлок, само дето беше по-красива. Вероятно това бе едната причина да изпита мигновена неприязън към Елин. Другата беше, че я чу да говори за нея като за секретарка на Страйк.

– Прощавай – извини се Страйк. – Снощи седях до късно да правя записки по случая с Кан. Гроги съм.

Той си погледна часовника.

– Да слезем ли долу да хапнем? Умирам от глад.

– След малко. Още няма дванайсет. Искам да чуя за тези мъже.

Страйк въздъхна.

– Добре – каза той и понижи глас, тъй като край масата им мина един човек на път за тоалетните. – Доналд Лейн, от Кралския граничен пехотен полк. – Отново си припомни очи на пор, бликаща омраза, татуировка на роза. – Уредих го с доживотна присъда.

– Но тогава...

– Излезе след десет години – поясни Страйк. – На свобода е от 2007 година. Лейн не беше обикновена откачалка, беше животно – умно и коварно, социопат, въплъщение на самия дявол, ако питаш мен. Получи доживотна присъда заради показанията ми по случай, който не се предполагаше аз да разследвам. Беше на път да се отърве от първоначалните обвинения. Така че Лейн има много сериозна причина да ме мрази до смърт.

Ала не каза какво бе извършил Лейн, нито защо той, Страйк, го беше разследвал. В някои случаи, и то много често, когато Страйк говореше за службата си в Отдела за специални разследвания, Робин отгатваше по тона му кога бе стигнал момента да не желае да обсъжда повече въпроса. Тя никога не беше настоявала той да прекрачи границата си. Неохотно изостави темата за Доналд Лейн.

– Кой беше другият от армията?

– Ноъл Брокбанк. Пустинен плъх.

– Пустинен... какъв?

– Седма танкова бригада.

Страйк ставаше все по-лаконичен, изражението му бе мрачно. Робин се питаше дали е така, защото бе гладен – той бе от хората, които имат нужда да се подкрепят редовно, за да поддържат добро настроение, – или по друга, по-разстройваща причина.

– Да идем ли вече да хапнем? – попита Робин.

– Да – отвърни Страйк, пресуши халбата си и се изправи.

Уютният ресторант в сутерена беше помещение, застлано с червен мокет, втори бар, дървени маси и стени, покрити с гравюри в рамки. Бяха първите, които седнаха вътре и поръчаха.

– Та какво казваше за Ноъл Брокбанк? – подсети Робин Страйк, след като той си избра риба и пържени картофи, а тя поръча салата.

– Да, той е друг човек с основателна причина да ми има зъб – отвърна кратко Страйк. Не искаше да говори за Доналд Лейн и показваше още по-голямо нежелание да обсъжда Брокбанк. След дълга пауза, през която бе насочил гневен поглед над рамото на Робин в нищото, Страйк каза: – Брокбанк не е наред с главата. Или поне така твърдеше.