Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

– Мамка му – процеди тихо Страйк.

Изправи се бавно, взе чантата на Робин от закачалката зад вратата, заключи стъклената врата и тръгна към горния етаж.

– Полицията идва насам – каза й и постави чантата пред нея. – Искаш ли чаша чай?

Тя кимна.

– Да сипя ли бренди вътре?

– Ти нямаш бренди – с леко прегракнал глас изрече тя.

– Да не би да си претърсвала?

– Не, разбира се – отвърна Робин и той се усмихна на негодуванието в гласа й при предположението, че може да е ровила из шкафовете му. – Просто... не си от типа хора, които държат бренди за медицински цели.

– Една бира тогава?

Тя поклати глава, неспособна да се усмихне.

Щом чаят беше готов, Страйк седна срещу нея с чаша и за себе си. Изглеждаше точно такъв, какъвто беше в действителност: едър бивш боксьор, който пуши твърде много и злоупот­ребява с нездравословни храни от закусвалня. Имаше плътни вежди, сплескан асиметричен нос и постоянното му изражение, когато не се усмихваше, беше сърдито. Гъстата му тъмна и къдрава коса беше още влажна от душа и й напомни за Жак Бъргър и Сара Шадлок. Сега й се струваше, че скандалът се е разразил преди цяла вечност. Мисълта за Матю само бегло бе минала през ума й, откакто се беше качила горе. Ужасяваше се от перспективата да му разкаже за случилото се. Щеше да се ядоса. Никак не му допадаше тя да работи при Страйк.

– Ти... погледна ли го? – промърмори Робин, след като пое чашата с врял чай и я остави, без да пие.

– Да – отговори Страйк.

Тя не знаеше какво друго да попита. Отсечен крак. Ситуацията беше толкова ужасна, толкова гротескна, че всеки въпрос й се струваше нелеп и неприличен. „Разпознаваш ли го? Защо са го пратили според теб?“ И най-тревожният от всички: „Защо на мен?“.

– От полицията ще искат да им опишеш куриера – посо­­чи той.

– Знам – отвърна Робин. – Опитвам се да си припомня всичко за него.

Чу се звънецът на долната врата.

– Това ще да е Уордъл.

– Уордъл? – повтори тя стресната.

– Той е най-дружелюбното ченге, което познаваме – припомни й Страйк. – Стой си, ще го доведа тук.

През последната година Страйк бе успял да настрои срещу себе си централното полицейско управление, което не беше само по негова вина. Широкото отразяване в медиите на двата му най-изявени триумфа като детектив логично бяха подразнили онези полицаи, които той бе ударил в земята с успеха си. Уордъл обаче, който му бе помагал при първия случай, бе споделил част от славата и отношенията между двамата се бяха запазили умерено дружелюбни. Робин познаваше Уордъл само от вестникарските статии по случая. Пътищата им не се бяха пресекли в съда.

Той се оказа хубав мъж с гъста кестенява коса и шоколадовокафяви очи, облечен с кожено яке и дънки. Страйк едновременно се развесели и подразни от оценяващия поглед на Уордъл към Робин, когато влезе в стаята – обхвана бързо косата, фигурата й и очите му се поспряха на лявата й ръка върху годежния пръстен със сапфир и диамант.

– Ерик Уордъл – представи се с тих глас и както отсъди Страйк, ненужно чаровна усмивка. – А това е детектив сержант Екуензи.

Отнасяше се за придружаващата го слаба чернокожа полицайка с опъната назад в кок коса. Тя отправи към Робин кратка усмивка и момичето почувства неособено логично облекчение от присъствието на жена. Детектив сержант Екуензи огледа така наречената гарсониера на Страйк.

– Къде е въпросният пакет? – попита тя.

– Долу – отвърна Страйк и извади от джоба си ключовете от офиса. – Ще ви заведа. Как е съпругата, Уордъл? – подхвърли на излизане с Екуензи.

– Ти пък какво се загрижи за нея? – тросна се полицаят, но за успокоение на Робин се отказа от маниера си, присъщ на психолог, когато се настани на масата срещу нея и отвори бележника си.

– Той стоеше пред външната врата, когато завих по улицата – обясни Робин, щом Уордъл я попита как е пристигнал кракът. – Помислих го за куриер. Беше облечен в черни кожени дрехи, изцяло беше в черно с изключение на сините ивици на раменете на якето. Каската му също беше черна със спуснат огледален визьор. На ръст трябва да беше поне метър и осемдесет и пет. Към петнайсет сантиметра над мен, като добавим и каската.

– Телосложение? – попита Уордъл, докато водеше записки в бележника си.

– Доста едър, бих казала, макар че може би донякъде се дължеше на подплънките на якето.

Очите на Робин неволно се стрелнаха към Страйк, когато той отново влезе в стаята.

– Искам да кажа, не чак...