Роберт Гэлбрейт - В служба на злото

Half-a-hero in a hard-hearted game.

Blue Öyster Cult, ‘The Marshall Plan’

Полугерой в жестока игра.

Блу Ойстър Кълт, „Планът Маршал“ – Б. пр.

Писъкът на Робин отекна от прозорците. Тя отскочи назад от бюрото, втренчена в ужасяващия предмет върху него. Кракът беше гладък, тънък и блед и тя го бе допряла с пръст при разо­паковането, усетила бе студената кожа, подобна на каучук на допир.

Успяла бе да заглуши писъка си с притиснати към устата длани, когато стъклената врата до нея се отвори със замах. Нахълта смръщеният Страйк с всичките си сто деветдесет и един сантиметра, с разкопчана риза, разкриваща по маймунски косматите му гърди.

– Ама какво става?

Той проследи ужасения й поглед и видя крака. Тя почувства пръстите му да стисват силно ръката й над лакътя и той я избута на стълбищната площадка отвън.

– Как пристигна?

– С куриер – отвърна тя и се остави да я поведе нагоре по стълбите. – На мотоциклет.

– Седни и чакай тук. Ще повикам полиция.

Когато я въведе в апартамента си и затвори вратата, тя остана неподвижна, с препускащо сърце, заслушана в стъпките му, отдалечаващи се към долния етаж. В гърлото й се надигна кисел вкус. Крак. Току-що й беше връчен крак. Преспокойно го беше качила в офиса – женски крак в кашон. Чий беше? Къде се намираше останалото от жената?

Пристъпи до най-близкия стол, евтин, с метални крака и тапицирана пластмасова седалка, и седна, а дланите й все още бяха притиснати към изтръпналите устни.

Междувременно Страйк стоеше до прозореца в своя кабинет, обърнат към Денмарк Стрийт, и оглеждаше улицата за някаква следа от куриера, като притискаше към ухото си мобилния телефон. Когато се върна във външния офис, вече се беше свързал с полицията.

– Крак? – повтори детектив инспектор Ерик Уордъл в другия край на линията. – Крак ли, мамка му?

– И дори не е моят размер – рече Страйк, шега, която не би си позволил в присъствието на Робин. Крачолът на панталона му беше навит и се виждаше металната протеза, която му служеше като десен пищял. Не беше успял да се облече напълно, когато чу писъка на Робин.

Още докато го казваше, си даде сметка, че е десен крак като собствения му изгубен крайник и че е отрязан под коляното, тъкмо където и неговият беше ампутиран. С още долепен до ухото телефон Страйк се взря по-отблизо в крайника и ноздрите му се изпълниха с неприятна миризма като от наскоро размразено пиле. Кожа на представител на бялата раса: гладка, бледа, небрежно обръсната, без петна с изключение на зеленикава синина на прасеца. Покаралите косъмчета бяха руси, а нелакираните нокти – малко замърсени. Прерязаната тибия [1] Дълга тръбеста кост на крака. – Б. р. лъщеше с ледена белота в заобикалящата плът. Чист срез, според Страйк направен вероятно с брадва или с касапски сатър.

– Женски, така ли каза?

– На такъв прилича.

Страйк беше забелязал и нещо друго. На прасеца имаше белег там, където кракът беше отрязан – стар белег, несвързан с отделянето му от тялото.

Колко много пъти през детството му в Корнуол биваше изненадан, застанал с гръб към коварното море. Онези, които не познаваха океана, забравяха колко брутално и мощно удря. Загубваха ума и дума, щом се стовареше върху тях със силата на студен метал. Страхът беше нещо, с което Страйк се бе сблъсквал и справял през целия си професионален живот, ала гледката на този стар белег за миг спря дъха му от ужас, толкова по-силен, защото бе изненадващ.

– Там ли си още? – попита Уордъл отсреща.

– Какво?

Чупеният на два пъти нос на Страйк беше на един пръст разстояние от мястото, където кракът на жената беше отрязан. Припомни си белязания крайник на дете, което никога не беше забравил... Откога не я беше виждал? На каква възраст би била сега?

– Ти ми се обади пръв – припомни му Уордъл.

– Да – каза Страйк и направи усилие да събере мислите си. – Предпочитам ти да се заемеш, но ако не ти е възможно...

– Тръгвам – обеща Уордъл. – Няма да се бавя. Стой там.

Страйк изключи телефона си и го остави настрани, все още загледан в крака. Чак сега забеляза, че под него лежеше бележка с печатен текст. Обучен от британската армия на процедурата по разследване, Страйк устоя на силното изкушение да я издърпа и прочете; не биваше да компрометира следите за криминолозите. Вместо това приклекна нестабилно, за да различи адреса, висящ наопаки върху отворения капак.

Пакетът бе адресиран до Робин, което никак не му хареса. Името й беше правилно изписано, напечатано върху бял етикет заедно с адреса на офиса им. Етикетът беше залепен върху друг. Като примижа, решен да не помества кутията дори и за да прочете адреса по-лесно, видя, че изпращачът най-напред беше адресирал кутията до „Камерън Страйк“, а после бе лепнал върху етикета друг, на който пишеше „Робин Елакот“. Защо беше променил намерението си?