Матю Райли - Четирите легендарни царства

Беше едър, широкоплещест, с пронизващи кафяви очи. В погледа му имаше нещо смущаващо и трябваше да мине известно време, докато Джак си даде сметка какво е то. Хадес изобщо не мигаше. Просто гледаше с нетрепващ, фиксиращ поглед.

Устните на Хадес се изкривиха в усмивка, но очите му си останаха смъртоносни.

Кимна към тениската на Джак.

— Трябва да призная, че харесвам съвременните анимационни филми. Особено ми допадна изображението на Сатаната в „Южен парк“. Изглеждаш доста неподготвен, пети воине.

— Не предвиждах нищо такова, когато излязох от дома си преди няколко дни.

— В такъв случай, надявам се да умееш да се учиш бързо.

— Харесва ли ти това? — попита Джак неочаквано. — Да гледаш как тези мъже се борят за живота си? Как умират за твое удоволствие?

Хадес наклони леко глава.

— Заблуждаваш се, пети воине. Не намирам никакво удоволствие във всичко това. Мой дълг е да съм домакин на Игрите и ме мотивира единствено дългът.

— Прекарах много години, цялото си царуване, в подготовка за тази седмица — продължи той. — Колко господари на Долния свят са били домакини на Големите игри на Хидра? Само трима. Трима. През цялата история. Единствената ми цел е Игрите да отговарят на изискванията на древните. Царуването ми е уникално. Само аз от четиримата царе не мога да постъпвам според собствените си желания. Когато приех короната, се заклех свещеният ми дълг да бъде над всичко, включително над лоялността ми към родината ми, Франция. Наред с това трябва да съм над политиката на царските домове. Не мога да имам фаворити, дори и моите четирима представители в Игрите. Ако никой от бойците не се окаже достоен за изпитанията, значи и светът не е достоен и трябва да му бъде сложен край.

— Ами боецът от Тайван, който каза, че е бил отвлечен? — попита Джак. — Уби го без никакво колебание.

Хадес поклати тъжно глава.

— Светът се е променил толкова много през вековете. Империи са станали републики, принцовете и принцесите вече са светски звезди, а откакто се появи това нещо, наречено демокрация, обикновените хора започнаха да си мислят, че мнението им е от значение. Но не е.

Изражението на Хадес стана ледено.

— Тук няма да намериш демокрация. Това е истинско царство. Моето царство. Моето владение. Управлявам го с абсолютна власт и желязна дисциплина. Никой владетел не би могъл да търпи нахалството, което демонстрира онзи човек, дори и да са се отнесли зле с него. Да си владетел на Долния свят означава да можеш, ако се наложи, да осъдиш цялото население на тази планета на смърт. Това е задачата ми. Това е дългът ми. Трябва да виждам само в черно и бяло. Не и в сиво. Онзи боец отказа да се сражава и трябваше да умре. Решенията ми са окончателни. И бих могъл да взема най-окончателното решение в цялата човешка история.

Впери в Джак нетрепващ поглед. Джак не отмести своя, но не каза нищо.

— Но не заради това дойдох тук — добави Хадес и изведнъж се усмихна. — Дойдох заради нея.

Кимна към Лили, която се бе свила зад Джак.

Двама надзиратели отвориха желязната врата на клетката, но Джак застана пред тях.

— Ще вземеш дъщеря ми само през трупа ми.

Усмивката на Хадес се стопи.

— Внимавай с тона, пети воине. Не забравяй какво ти казах за нахалството. И, в интерес на истината, тя не ти е биологична дъщеря. Тя е дъщеря на Оракула на Сива. Кръвта ѝ е чиста. Всъщност толкова чиста, че мнозина биха дали всичко, за да я притежават, а други биха платили цели състояния, за да се оженят за нея.

Джак се намръщи. Чутото не му харесваше, ама никак.

Хадес протегна ръка на Лили.

— Ела, дете. Ела с мен в царската ложа. Човек с твоето положение, с твоето родословие, не може да стои тук с тези… обикновени хора.

Лили го изгледа ядосано.

— Предпочитам да остана с баща ми и с приятелите ми, а ти…

— Лили! — прекъсна я Джак рязко. — Не! Върви!

— Но, татко…

Джак я притегли до себе си и я погледна в очите.

— Ако умра в някое от изпитанията, всички в тази клетка също ще умрат. Ако излезеш от нея, ще се тревожа за един човек по-малко. Освен това може да стане както винаги казваше баба ти.

Лили наведе глава и кимна, защото го разбра. Баба ѝ, майката на Джак, беше необикновена жена, която винаги насърчаваше Лили, когато бяха заедно, да учи нови неща, да гледа необикновени театрални постановки или филми, но най-вече да внимава в училище.

„Кой знае, може пък да научиш нещо“ — така ѝ казваше.

Което искаше и Джак — да отиде с Хадес, защото може да научи още нещо за всичко това.