Матю Райли - Четирите легендарни царства

Рижата брада поклати глава.

— Как е възможно древните цивилизации да са знаели за нещо, което е в другия край на вселената? Нещо, което ние виждаме едва сега?

— Случвало се е и друг път — отвърна Джак. — Примитивното племе на догоните в Западна Африка е знаело, че звездата Сириус има две придружаващи звезди, много преди да го потвърдим с модерните телескопи.

— И как обясняваш това?

— Не мога да го обясня — отговори Джак. — Никой не може. Пришълци от космоса? Пътешественици във времето, които са им дали информация от бъдещето? Светът е пълен с неща, които не разбираме. Виждал съм достатъчно такива, за да не изключвам подобна възможност.

Джак се обърна към Ейбрахамсън:

— Това е най-доброто, което мога да предложа, сър. Ще погледна какво е написано за тетрагамадиона в някои от книгите и текстовете, но всъщност…

И тогава я долови. Някаква странна миризма.

Намръщи се. Изведнъж се почувства замаян. Обърна се…

… и видя най-близката вентилационна решетка.

От нея излизаше газ, от който въздухът потрепваше.

— Има нещо във въздуховодите — каза той точно когато мониторът на охраната показа как маскирани мъже с автомати нахлуват в приемната на базата.

— Трябва… трябва… да се махаме…

Вече говореше завалено. Обърна се към Ейбрахамсън точно в момента, в който — за негов ужас — Рижата брада извади пистолет и простреля Ейбрахамсън в главата.

След това спокойно сложи на лицето си газова маска. Джак започна да се олюлява.

Умът му се замъгли, чувстваше краката си натежали, все едно бяха от олово. Газът, какъвто и да беше, го приспиваше, забавяше реакциите му, мислите му.

„Трябва да…

… се добера до Лили и Алби…“

Втурна се да избяга от Рижата брада — жалък опит. Генералът го последва спокоен, с пистолет в ръка, съвсем небрежно.

— Не се тревожи, Джак — каза му. — Няма да те убия. Нужен си ми. Нужен си на моя царски род.

Очите на Джак се насълзяваха, гърлото му се свиваше, той едва пазеше равновесие. Излезе от залата с мониторите. Залиташе, кашляше. Малко по-нататък по коридора стана още по-зле и той си даде сметка, че няма да се добере до Лили и Алби.

Трябваше да предприеме нещо.

Огледа се и видя кухня. Приличаше на обикновена офис кухня, с микровълнова фурна на плота и хладилник до вратата.

Влезе в кухнята и събори хладилника така, че вратата да не може да се отвори.

След трийсет секунди генерал Конър Биърд избута подпряната врата и влезе в кухнята с насочен пистолет.

Усмихна се.

— Не се страхувай, Джак. Беше избран и ще бъдеш удостоен с огромна чест. Кой знае, може би пък ще успееш да направиш нещо с тази летяща галактика.

Последното, което Джак видя, беше неясното, размазано лице на генерала, скрито зад газовата маска.

После загуби съзнание и всичко стана черно.

Събуди се след два дни в тъмна каменна килия, почти веднага след което го нападна минотавър с нож.

Два часа след като в Пайн Гап бе пуснат газ, в секретната база кацна частен самолет с отличителните знаци на Обединените арабски емирства и от него слязоха двама души.

Едва ли би могло да се различават повече.

Единият беше висок и слаб, другият — нисък и закръглен. Високият беше гладко избръснат, ниският имаше голяма брада, укротена с месингов пръстен бижу. Високият беше хубав. Ниският — не. Дори на лявото му око имаше превръзка — като на пират.

Истинските им имена бяха Бенджамин Коен, бивш капитан от израелския Мосад, и майор Захир ал Ансар ал Абас — втори син на емира на Обединените арабски емирства.

Въпреки разликите помежду им двамата бяха най-добри приятели, обединени от обща кауза и обща обич към едно малко момиче и неговия баща.

Бяха известни с прозвищата, които Лили им бе дала преди много години: Стреч и Мечо Пух.

Лошото време ги бе задържало над Индийския океан и бяха закъснели за срещата с два часа. Застанаха до стълбата на частния си самолет и се озърнаха.

— Нещо не е наред — отбеляза Мечо Пух и огледа базата. — Къде е „Небесният воин“?

Самолетът на Джак не се виждаше никъде.

— Къде е охраната ? — учуди се Стреч. — Тази база има ограничения от девето ниво. Наоколо би трябвало да е пълно с въоръжени мъже, а няма жива душа.

И двамата извадиха пистолетите си.

После, много предпазливо, влязоха в базата.

В главната сграда видяха следи от ожесточена стрелба.

Стените бяха надупчени от куршуми. Навсякъде имаше пръски кръв. Петима мъртви охранители лежаха зад преградата на приемната, с дупки от куршуми в главите.