Матю Райли - Четирите легендарни царства

Докато я прегръщаше, погледна Алби и го попита:

— Това не е сън, нали?

— Определено не е — отвърна Алби. — Обаче минахме през огледалото, през заешката дупка и съвсем категорично вече не сме в Канзас.

Алби също беше особено хлапе. Ниския очилат глух чернокож зубрач, какъвто беше на единайсет, вече го нямаше. Сега беше на двайсет и една и макар пак да носеше очила — качествени, без рамки — и дискретен слухов апарат, на ръст беше колко Джак.

След като завърши последните две години от средното училище на бързи обороти, бе приет светкавично в Калифорнийския технологичен. За него всичко там беше удивително. Там бе съзрял и сега говореше с тихата, непоколебима увереност, която допадаше на Джак.

Скай Монстър сложи ръка на рамото на Джак. Едрият новозеландец с рошава брада поклати глава.

— Хадес? Отвъден свят? Страховити типове с животински маски? Какво е това място, Джак? И как се озовахме тук?

През годините, след като семейство Уест спаси света през 2008, животът на членовете му беше добър.

След като Джак научи, че е петият от Петимата велики воини, споменати в древното пророчество, и след като оцеля след ужасната развръзка срещу баща си в гигантско подземно светилище под Великденския остров, спокойният живот в отдалечената ферма не се бе оказал само мечта.

Дълги сутрешни разходки, четене на книги, обиколки с ландкрузъра из безкрайната шир на пустинята и, най-общо казано, избягване на катаклизми, от които може да свърши светът. Харесваше му.

Военните ветерани често говорят едно и също: след като усетиш адреналина и енергията на сражението, или се изолираш от света изцяло, или търсиш още и още такива неща.

За Зоуи, жената на Джак, положението не се различаваше особено. Двамата с Джак сядаха сутрин да пият кафе на верандата и гледаха изгрева над равния хоризонт. Макар че, в интерес на истината, Зоуи копнееше за приключения малко повече от Джак — обичаше да прелита до старите си приятели, за да види как я карат, или да посещава отдалечени археологически разкопки, или специалните семинари, организирани от елитните музеи по света.

За осиновената им дъщеря Лили обаче животът беше различен — тя вече беше пораснала.

По време на бурните събития през 2008 година беше само на единайсет. А какво би могло да иска едно единайсетгодишно момиче, след като е помогнало да бъде спасен светът?

Кученце, разбира се.

Така че отидоха до град Аделаида в един приют за бездомни кучета.

Лили веднага се влюби в една боязлива лабрадорка, казваше се Аш. Добродушната Аш беше отпаднала от училище за водачи, защото не се бе оказала достатъчно настойчива, а отвратителните ѝ собственици, малко преди да заминат да живеят в чужбина, я бяха зарязали в приюта на път за летището.

Щом я видя, Лили я гушна като плюшено мече и заяви:

— Това ще е.

И щеше да е това, ако Джак не бе почувствал нещо да побутва крачола на панталона му.

Обърна се.

В краката му клечеше висок до коляното му черен женски пудел, побутваше с лапа крачола му и го гледаше с умоляващи черни очи.

Една от жените в приюта дотича при тях.

— Много съжалявам. Измъква се отвсякъде като магьосник.

Джак погледна кучето.

То също го погледна с нетрепващи очи.

Като че ли беше най-страхливото куче на света.

Жената опита да грабне пудела, но той се дръпна и ѝ избяга. Джак забеляза, че куца.

Джак се вгледа внимателно и видя, че предната му лява лапа е странно изкривена.

След няколко опита жената най-накрая го хвана.

— Ще я прибера в клет…

— Момент — спря я Джак. — Какво ѝ е на лапата?

— Рокси си живеела чудесно в предградията, докато един следобед два питбула от съседната къща не прокопали дупка под оградата и не я нападнали. Бяха я нахапали ужасно, почти до смърт — раздробен крак, разкъсано гърло. Рокси обаче не се предала и се отбранявала, докато някакви хора я спасили. Докараха я в клиниката ни цялата в кръв. Като че ли беше минала през месомелачка. Не мислехме, че ще оживее до сутринта, а стопаните ѝ, когато я видяха просната на операционната маса — кървава и скимтяща — казаха, че вече не я искат. Осемгодишната им дъщеря, това бяха думите им, нямало да иска счупено куче. Както и да е, закърпихме я възможно най-добре и зачакахме да видим как ще се възстанови. След седмица започна да се изправя, макар и боязливо. След три седмици искаше да ѝ хвърляме топка и се държеше сякаш изобщо не е пострадала.