Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

Беше на половината път до площадката, когато й се стори че чу стъпка на крак върху килим, последвана от затваряне на врата.

Знаеше, че няма смисъл да викне: „Кой е там?“. Ако онзи, който се криеше горе, бе готов да покаже лицето си, не би оставил Кинвара да излезе сама от къщата, за да провери кое бе развълнувало кучетата.

Като изкачи стълбите, Робин видя вертикална ивица светлина върху тъмния под, идеща от единствената осветена стая. Усети иглички по тила и скалпа си, докато се прокрадваше към нея със страха, че неизвестният човек, спотайващ се там, я наблюдава от някоя от трите тъмни стаи с отворени врати, покрай които мина. Като постоянно се озърташе през рамо, тя бутна с връхчетата на пръстите си вратата на осветената стая, вдигна високо бронзовата жаба и влезе.

Това очевидно бе спалнята на Кинвара: тясна, разхвърляна и празна. На масичка до вратата светеше настолна лампа. Леглото беше неоправено и имаше вид, сякаш е напуснато набързо, а кремавият юрган лежеше смачкан на пода. Стените бяха покрити с картини на коне, всичките с далеч по-лошо качество дори за нетренираното око на Робин от липсващата картина в дневната. Вратите на гардероба бяха отворени, но само лилипут би могъл да се скрие зад гъсто накачените дрехи вътре.

Робин се върна на тъмната площадка. Стисна бронзовата жаба и се помъчи да се ориентира. Звуците, които бе чула, идеха от стаята точно над дневната, а това означаваше, че тя е онази насреща й със затворената врата.

Когато протегна ръка към бравата, ужасяващото усещане за наблюдаващи я очи се засили. Отвори вратата, без да пристъпва вътре, и опипа вътрешната стена, докато откри ключа за осветлението.

Неприглушената светлина разкри студена гола стая с месингово легло и шкафче с чекмеджета. Тежките завеси на старомодни месингови халки бяха дръпнати и скриваха гледката навън. Върху двойното легло лежеше картината „Скърбяща кобила“ с кафяво-бялата майка, душеща бялото жребче, сгушено в сламата.

Като бръкна в джоба на якето си с ръката, която не държеше бронзовото преспапие, Робин извади мобилния си телефон и щракна няколко снимки на картината върху леглото. Имаше вид, че е оставена там набързо.

Робин изпита внезапното чувство, че нещо се раздвижи зад нея. Извърна се рязко, като с мигане се опита да отпъди запечатаната от светкавицата на камерата върху ретината й картина в позлатена рамка. Тогава чу гласовете на Страйк и Кинвара да стават все по-различими в градината и разбра, че те се връщат в дневната.

Тя угаси лампата в стаята и изтича колкото можа по-тихо обратно към площадката, а после надолу по стълбите. Тъй като се боеше, че няма да успее да стигне в дневната преди тях, втурна се към банята долу, пусна водата в тоалетната и после се върна по коридора, като стигна до дневната точно в мига, в който домакинята влизаше от градината.

„Имах основателна причина тъй ревниво да прикривам с булото на потайност нашия съюз.“

Норфъкският териер се бореше в ръцете на Кинвара; лапите му бяха кални. При вида на Робин Ратънбъри отново се разрази в лай и още по-ожесточено се замята да се освободи.

– Прощавайте, умирах да ида до тоалетната – задъхана изрече Робин със скрита зад гърба й бронзова жаба.

Старото казанче потвърди версията й, като издаваше силни шумове, отекващи в каменния коридор.

– Открихте ли нещо? – подвикна Робин към Страйк, който с мъка влезе в стаята след Кинвара.

– Нищо – отвърна той с изопнато от болка лице. След като изчака лабрадора да скочи вътре, затвори френския прозорец, като в другата си ръка още държеше револвера. – Но определено там имаше хора. Кучетата ги усетиха, само че онези избягаха според мен. Ама че случайност да минем покрай стената тъкмо когато я прескачаха.

– Я млъкни, Ратънбъри! – викна Кинвара.

Тя пусна долу териера и когато той отказа да престане да джафка срещу Робин, го заплаши с вдигната ръка, при което псето изскимтя и се оттегли в ъгъла при лабрадора.

– Конете добре ли са? – осведоми се Робин и се приближи към масичката, от която бе взела бронзовото преспапие.

– Една от вратите на конюшните не беше затворена както трябва – каза Страйк, като трепна, щом се наведе да опипа коляното си. – Но според госпожа Чизъл може би така е била оставена. Ще възразите ли да седна, госпожо Чизъл?

– Ами... сядайте, щом трябва – нелюбезно отвърна Кинвара.

Тя се отправи към масичка с бутилки в ъгъла на стаята, извади тапата на уиски „Феймъс Граус“ и си наля щедро. Докато беше с гръб, Робин върна крадешком жабата на мястото й. Опита се да улови погледа на Страйк, но той се бе отпуснал на канапето с лек стон, обърнат към Кинвара.