Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Продадох я.

– О, мислех, че точно нея харесвахте особено много – посочи Страйк.

– Не и след казаното от Торкил през онзи ден. После вече не ми беше драго да виси тук.

– Аха – рече Страйк.

Непрестанният лай на Ратънбъри все така отекваше откъм гората, където, Страйк бе сигурен в това, той бе открил Баркли, който трябваше да се добере до колата си, натоварен с два сака, пълни с инструменти. Сега, след като Кинвара беше пуснала нашийника на дебелия лабрадор, той джафна и отиде до прозореца, заскимтя и взе да удря с лапа по стъклото.

– Полицията няма да дойде навреме, дори да ги повикам веднага – каза Кинвара, едновременно разтревожена и сърдита. – Никога не съм им приоритет. Мислят, че си измислям как някой прониква в имота. Ще нагледам конете – съобщи, но вместо да иде до прозореца, излезе от стаята в коридора, а оттам, доколкото можаха да чуят, отиде в друга стая.

– Дано кучето не е докопало Баркли – прошепна Робин.

– По-добре се надявай той да не му е сцепил главата с лопата – промърмори Страйк.

Вратата отново се отвори. Кинвара се върна и Робин силно се разтревожи, като я видя, че държи револвер.

– Нека го взема аз – наведе се към нея Страйк и преди да се е усетила, го издърпа от ръката й. Огледа го. – Седемкалибров „Харингтън & Ричардсън“. Те са незаконни, госпожо Чизъл.

– Беше на Джаспър – отвърна тя, сякаш това сваляше всички забрани. – Върнете ми го...

– Ще дойда с вас да проверим конете – твърдо изрече Страйк, – а Робин ще остане тук да наглежда къщата.

Кинвара явно искаше да протестира, но Страйк вече отваряше френския прозорец. Лабрадорът се възползва от възможността и се стрелна в тъмната градина, а гръмовният му лай се разнесе наоколо.

– О, за бога, не биваше да го пускате... Баджър! – викна Кинвара. Докато заобикаляше Робин, поръча й: – И внимавайте, никакво мърдане от тази стая. – След това последва лабрадора навън, а Страйк закуцука след нея с оръжието. И двамата изчезнаха в мрака. Робин остана, където я бяха оставили, още шокирана от грубата настойчивост в нареждането на Кинвара.

Отвореният прозорец пусна нощния въздух в бездруго студената стая. Робин се приближи до коша за дърва край камината, който бе съблазняващо пълен с вестници, подпалки и цепеници, но някак не вървеше да накладе огън в отсъствието на Кинвара. Стаята във всяко отношение беше занемарена, както я помнеше, а стените вече бяха оголени от всичко с изключение на четири гравюри с пейзажи от Оксфордшър. Навън двете кучета продължаваха да лаят, но вътре единственият звук, който Робин не бе забелязала при предишното си посещение поради неспирното бъбрене на семейството и заяжданията им едни с други, беше шумното тиктакане на стар стоящ часовник в ъгъла.

Всеки мускул в тялото на Робин започваше да я боли след дългите часове копане, а покритите с мехури ръце я смъдяха. Тъкмо се бе отпуснала на изтърбушеното канапе, сгушена, за да се стопли, когато чу над главата си скърцане, прозвучало като стъпка.

Робин се втренчи в тавана. Сигурно си бе въобразила. Старите къщи издаваха странни шумове, звучащи като човешки, докато не ти станеха познати. Радиаторите в дома на родителите й тракаха нощем, а от време навреме сякаш стенеха. Вероятно не беше нищо.

Прозвуча второ изскърцване на метър и нещо разстояние от първото.

Робин се изправи и огледа стаята за нещо, което би могла да използва като оръжие. На масичка до канапето имаше грозно украшение, представляващо бронзова жаба. Когато пръстите й обхванаха грапавата й повърхност, отгоре се раздаде трето скърцане. Ако не си го въобразяваше, стъпките бяха прекосили цялата стая, намираща се точно над тази, в която беше тя.

Робин остана съвършено неподвижна близо минута, напрегнала слуха си. Знаеше какво би казал Страйк: стой си там и не мърдай. Тогава чу друго слабо движение. Със сигурност някой бродеше крадешком на горния етаж.

Като запристъпва възможно най-безшумно, тъй като краката й бяха обути само с къси чорапи, Робин се измъкна странично през вратата на дневната, без да я докосва, та да не вземе да изскърца, и тръгна по средата на коридора с каменна настилка, където висящ фенер хвърляше накъсана светлина. Спря точно под него, наостри уши, а сърцето й биеше неудържимо при мисълта как горе стои неизвестен човек, също като нея ослушващ се и изчакващ. Стисна по-здраво бронзовата жаба в дясната си ръка и се придвижи към стълбите. Горната площадка тънеше в тъмнина. Някъде дълбоко от гората долиташе ехото от кучешкия лай.