Никки Френч - В здрача на вторник

— Мислехме, че човекът може би е починал от естествена смърт или е жертва на нещастен случай, но в областта на шията има една кост, която се чупи само при удушаване.

— Подезичната кост — каза Фрида.

— Мислех, че си психотерапевт — пошегува се Карлсън.

— Много добре знаеш, че преди това съм завършила медицина.

— Както и да е, права си. Понякога при удушаване подезичната кост остава здрава. Но ако е счупена, това е доказателство, че човекът наистина е бил удушен. Смятам, че се изразих ясно. В случая въпросният мъж е бил убит.

— Къде е сега тази жена? — попита Фрида.

— Отново е настанена в психиатричната клиника, която изобщо не е трябвало да напуска. Доколкото можах да преценя, тя е живяла с трупа в дома си най-малко пет дни. При огледа видяхме, че му е сервирала чай и кифлички със захарна глазура. Може да се предположи, че просто е много добра актриса, но аз смятам, че тя е луда и изобщо не осъзнава случилото се. Може би по някакъв начин самата тя е убила този човек, заради което ще стои „на топло“ до края на живота си, но… — Карлсън направи пауза. — Искам да знам ти как би я преценила.

— Аз не съм подходящият човек — възрази Фрида, без дори да го погледне.

— Не ти ли е интересно?

— Не особено. А и нямам нужната квалификация. Никога не съм се занимавала с умопобъркани пациенти. Моята работа е да лекувам липсата на щастие в душите на обикновените, нормалните хора. Има достатъчно специалисти, които биха ви помогнали. Вероятно бих изкопчила от нея някои имена, но предполагам, че разполагате с точните хора, които да се занимаят с нея.

— Не става въпрос за медицински преглед — каза Карлсън. — Сигурно точно това правят в момента. Трябва ми човек, който да поговори с нея. Ние не можахме да се справим. Опитахме се, но не знаем как точно да я предразположим и не разбираме какво ни казва. В това е проблемът.

— Не знам — изрече Фрида колебливо.

— Говориш за липса на щастие — продължи Карлсън. — Знаеш ли какво ми каза Ивет? Имам предвид детектив Лонг. Спомняш си я, нали? Каза ми, че Мишел е най-нещастният човек, когото някога е срещала. Аз не споделям напълно мнението й, но тя смята, че Мишел освен че не е нормална, не е и щастлива.

Когато този път Фрида погледна Карлсън, в очите й се четеше тревога.

— Ти какво си мислиш? Че съм се отдала изцяло на чуждите драми и нещастия?

— Само в добрия смисъл — успокои я Карлсън.

— Може ли да те попитам нещо?

— Да?

— Добре ли си?

— Защо ме питаш?

— Изглеждаш ми угрижен. — Тя се поколеба и добави: — Искам да кажа, повече от обикновено.

За момент Карлсън си помисли, че може да сподели с нея. Щеше да му олекне, ако й разкаже, и да получи нейното съчувствие и съвет. Но веднага се ядоса на себе си: Фрида беше професионален слушател, а той не искаше да довери тревогите си на човек, чиято работа бе да изслушва другите. Трябваше му някой по-близък, който да застане на негова страна. Карлсън й се усмихна, повдигна рамене и попита:

— Е, ще го направиш ли?

Фрида свърна по павираната задна уличка и стигна до дома си — тясна къща, притисната между общинска сграда и гараж — с познатото чувство на облекчение. Извади ключа си и отключи входната врата, съблече палтото си и го окачи на закачалката в антрето, събу ботушите си и нахлузи домашните си пантофи. Всяка сутрин преди излизане тя изчистваше и зареждаше камината. Сега влезе в хола, светна лампиона и приклекна до нея. Драсна клечка кибрит, поднесе я към свития на топка вестник, наблюдавайки как пламъците се извисяват и постепенно обхващат дървата. Гордееше се, че успява да го запали с драсването на една-единствена клечка. Почака, за да се увери, че огънят се е разгорял, а после се запъти към кухнята, за да налее вода в чайника. Светлината на телефонния секретар примигваше и тя натисна бутона „старт“, след което се обърна и се пресегна към шкафа, за да си вземе чаша за чай.

— Здравей, Фрида — каза гласът и тя замръзна, притиснала с длан стомаха си. — Не отговаряш на имейлите ми, затова реших да ти звънна. Искам да ти кажа, че…

Фрида натисна бутона „изключи“ и гласът замлъкна по средата на изречението. Тя се вторачи в устройството, сякаш се боеше да не се включи само. След малко отиде до мивката, пусна студената вода и наплиска лицето си. Запари чай, наля си голяма чаша и я отнесе в хола. Настани се във фотьойла до камината, където огънят вече гореше равномерно, но още не топлеше достатъчно. Дъждът навън се усили. Санди: мъжът, когото си беше позволила да обича и който си тръгна преди година и един месец. Понякога минаваха дни, дори седмици, без изобщо да се сети за него, но въпреки това гласът му накара стомахът й да се свие болезнено, а сърцето й бясно да се разтупка. След като той замина, не отговори на нито един от имейлите му. Повечето от тях дори не прочете. Изтриваше ги още щом пристигнат, и старателно изпразваше кошчето, за да не се изкуши да ги извади обратно. Той бе предложил да отидат заедно в Америка, но тя отказа; помоли го да не заминава, а той отвърна, че е невъзможно. При това положение какво още можеха да си кажат?