Никки Френч - В здрача на вторник

— И аз се радвам да те видя след всичките тези месеци. Надявах се да те срещна тук.

— Моментът не е подходящ — каза Фрида троснато.

— Предполагам — отвърна Карлсън. — Видях Кари Декър да излиза няколко минути преди теб.

— Защо си тук?

— Очарователен въпрос. След всичко, през което преминахме!

— Карлсън! — В гласа й прозвучаха заплашителни нотки. Той така и не беше успял да я накара да му говори на малко име.

— Доста трудно те открих. Защо джиесемът ти е винаги изключен?

— Включвам го един-два пъти седмично.

— Е, поне най-после се престраши да си купиш. Разговарях с приятелката ти Паз в клиниката. Тя ми каза какво става. Защо не ми се обади? — Той се огледа наоколо. — Има ли къде да седнем да изпием по едно кафе?

— Вече бяхме с Кари в кафенето на Института. Знаеш ли, че Алън я е изоставил?

— Не, не поддържам връзка с тях.

— И когато казвам „изоставил“, имам предвид, че е напуснал дома си. Просто е изчезнал. Не мислиш ли, че това е доста необичайно за него? Той изцяло разчиташе на нея и много я обичаше.

— Той беше под голямо напрежение. Понякога хората имат нужда да избягат от всекидневието. — Слабото му лице леко потрепна. Фрида забеляза неволното потрепване, а също и новите бръчки, сребърните нишки в тъмната му коса и малкото петънце от поникнала брада, което беше пропуснал да избръсне сутринта.

Тя поклати глава.

— Имам усещането, че там нещо не е наред. Нещо се е случило.

— Не отговори на въпроса ми — каза Карлсън.

— На кой по-точно?

— Попитах те защо не ми се обади за изслушването. Щях да те подкрепя. Благодарение на теб намерихме едно отвлечено дете. По-точно две отвлечени деца. И след всичко това да те изправят пред етична комисия е просто нелепо.

Фрида го погледна с онова остро изражение, което винаги го караше да бъде нащрек.

— Не смятам, че е нелепо. Аз съм длъжна да отговарям за постъпките си, а Алън е в правото си да подаде оплакване срещу мен.

— Щях да те защитя — каза Карлсън. — Същото би направил и комисар Крофорд. Можех да отнеса въпроса и до министъра на вътрешните работи.

— Проблемът е в друго: дали съм изменила на професионалния си дълг към моя пациент.

— Нищо такова не си направила.

— В случая с Алън този мой дълг имаше различни аспекти и аз се опитах да намеря баланс между тях. Именно това бих искала да обясня на Алън, но очевидно засега няма как да стане.

Карлсън понечи да каже нещо, но се отказа. След малко отново подхвана разговора:

— Всъщност съм тук по друг повод. Виж, ако не ти се пие кафе, може да се поразходим. Знам, че обичаш да се разхождаш.

— Не си ли с кола?

— Да, шофьорът ме чака — каза Карлсън. — Можем да повървим, а после той ще дойде да ме вземе.

Фрида го изгледа подозрително.

— Да не би да е нещо във връзка с работата ти?

— Не е нещо специално — отвърна Карлсън припряно, — но си помислих, че може да те заинтересува. Професионално. Ще ти бъде платено за отделеното време. Има една жена, с която бих искал да поговориш. Пет минути. Десет минути. Съвсем обикновен разговор, а после ще ми кажеш мнението си. Това е всичко.

— Коя е тя?

— Накъде? — попита Карлсън.

Фрида посочи зад него.

— През Примроуз Хил 6 6 Хълм в северната част на Риджънтс парк с великолепна гледка към Централен Лондон. В околността му се намира един от най-скъпите жилищни квартали с луксозни сгради, обитавани от известни личности. — Бел.прев. .

— Добре. Дай ми минутка.

След като даде инструкции на шофьора си, двамата с Фрида тръгнаха по улицата и свиха по една друга улица без изход, която свършваше до парка. Те мълчаливо се изкачиха по хълма и се загледаха надолу към Зоологическата градина и панорамата на града. Беше мразовито и през една пролука в облаците Карлсън успя да види хълмовете на графство Съри, намиращи се далече на юг.

— Знаеш всичко за този район — каза Карлсън. — Разкажи ми нещо интересно.

— Неотдавна лисици бяха проникнали в обиталището на пингвините и бяха убили десетина от тях.

— Нямах това предвид.

— Това ми дойде наум — отвърна Фрида.

— Пингвините е трябвало да скочат във водата.

— Никога не знаеш как ще постъпиш в кризисен момент, преди наистина да е настъпил. И така, за какво искаше да поговорим? — попита Фрида.

Докато се спускаха по склона, Карлсън разказа на Фрида за Мишел Дойс, за хостела в Детфорд и за разлагащото се тяло, подпряно в седнало положение на дивана й, със забоден в косата му гребен и начервени устни.