Никки Френч - В здрача на вторник

— Какво трябва да знам?

— Искате да кажете, че нямате никаква представа? Нахлухте в живота ни. Говорехте за сигурност и защита. Казахте на Алън, че може да ви се довери. Напълнихте му главата с идеи за себепознание, че трябва да вярва в себе си и да не се срамува от мислите и желанията си. С други думи — развързахте му ръцете.

— И?

— Аз просто исках той да се излекува. — За момент гласът й трепна. — Той беше болен и исках да се почувства по-добре. Нали затова дойде при вас? Това ли е вашето разбиране за излекуван? Опознаваш себе си и зарязваш жена си.

— Какво?

— Вие го променихте.

— Кари, чакайте за момент. Казвате, че Алън ви е напуснал?

— Не знаехте ли?

— Не. Не съм го виждала, нито съм говорила с него от миналия декември, когато брат му бе намерен мъртъв.

— Е, сега вече знаете.

— Кога си тръгна от вас?

— Кога ли? — Кари вдигна глава и срещна погледа на Фрида. — Точно на Коледа, ако изобщо ви интересува.

— Сигурно ви е много тежко — каза Фрида меко. Сега започваше да разбира защо Кари беше подала жалба. — Значи е станало преди малко повече от месец.

— Не тази, а миналата Коледа.

— О! — възкликна Фрида. За миг всичко около нея се завъртя. — Искате да кажете, веднага след като брат му се самоуби?

— Сякаш само това беше чакал. Вие наистина ли не знаехте? Предположих, че е разговарял с вас и че вие сте го насърчили да го направи.

— Защо си тръгна?

— Защото се почувства по-добре. Вече нямаше нужда от мен. Винаги се е нуждаел от подкрепата ми. Грижех се за него. Но след сеансите при вас се промени.

— Той ли ви го каза?

— Не, но забелязах, че се държи по различен начин. След като Дийн се самоуби, в продължение на няколко дни Алън беше… трудно ми е да го опиша. Беше бодър и весел, изпълнен с енергия и решителност. Това бяха най-хубавите дни в живота ми. Затова после ми стана толкова тежко. Смятах, че вече всичко ще е наред. От доста време се притеснявах и се страхувах за него — и изведнъж до мен беше пак старият Алън. Или по-скоро един нов Алън. Към мен беше толкова — толкова мил и любвеобилен. Направи ме много щастлива.

Тя обърна главата си, за да не види Фрида сълзите в очите й, и силно подсмръкна.

— Сигурно ви е дал някакво обяснение.

— Не. Само каза, че сме живели добре, но всичко е свършило. Като си помисля какви жертви направих, как се грижех за него, как му осигурявах спокойствие, когато се чувстваше толкова объркан и тревожен. Обичах го, знам, че и той ме обичаше. Каквото и да се случеше, ние се държахме един за друг. И изведнъж той си тръгна, без дори да се обърне. А за мен какво остана? Той ми открадна всичко — любовта, доверието, годините, през които можех да родя дете. Ето за това никога няма да ви простя. Никога.

Фрида кимна с глава. Вече не се сърдеше на Кари.

— Вижте — започна тя. — Алън преживя голяма душевна травма. Може би за известно време не иска да живее предишния си живот, затова е избягал от него, но това не означава, че си е отишъл завинаги. Много е важно да поддържате връзка с него, да държите вратите на дома си отворени.

— И как точно да го направя?

— Той не иска ли да говори с вас?

— Него го няма. Изчезна.

На Фрида изведнъж й стана студено, въпреки че радиаторът до нея грееше силно. Тя попита бавно и внимателно:

— Значи ли това, че дори не знаете къде е Алън?

— Нямам никаква представа.

— Не остави ли някакъв адрес, преди да тръгне?

— Не, взе само малко дрехи и чантата с инструменти, която онзи психопат, брат му, остави, преди да се самоубие. А, да — изтеглил е и почти всичките пари от банковата си сметка. Проверих банковите му извлечения. Опитах се да го открия, но той очевидно не желае да бъде открит.

— Разбирам — каза Фрида.

— Затова написах оплакване срещу вас. Защото разбихте живота ми. Да, спасихте онова малко момче, както и съпругата на Дийн, която очевидно не искаше да бъде спасена, но аз загубих моя Алън.

Кари се изправи и закопча якето си; по повърхността на недокоснатото й кафе започваше да се образува тънка коричка. Фрида я проследи с поглед, докато си тръгваше, но известно време остана неподвижна. Седеше с ръце на масата и с безизразно лице.

Когато си тръгна от Института, Фрида беше потънала в мислите си и не виждаше нищо наоколо. Усещайки ръка върху рамото си, тя помисли, че се е блъснала в някого.

— Извинете — започна тя, но в следващия миг подскочи от изненада. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Карлсън се засмя и при вида на сърдитото й лице мрачното му настроение започна да се изпарява.