Никки Френч - В здрача на вторник

Мънстър затвори бележника си.

— Според мен там настаняват хора, с които не знаят какво да правят.

— Кой е собственик на къщата? — попита Карлсън. — Да не се окаже, че е мъртвецът?

— Всъщност е жена, която живее в Испания — обясни Мънстър. — Ще й се обадя, за да се уверя, че наистина е там. Тя притежава няколко къщи и е упълномощила агент по недвижими имоти. В момента изяснявам подробностите.

— Къде са сега обитателите на хостела? — поинтересува се Карлсън.

Мънстър кимна към Ивет.

— Мишел Дойс е настанена отново в болницата — отговори тя. — Другите, доколкото знам, са все още там.

— Все още са там? — възкликна Карлсън. — Но това е местопрестъпление.

— Не съвсем. Докато не излязат резултатите от аутопсията, можем да се придържаме към мотива „пропуск да се регистрира смъртен случай“ и не смятам, че който и да било съд ще намери Мишел Дойс, годна да даде показания. А що се отнася до останалите обитатели, къде би трябвало да отидат? Неколкократно звъняхме в общината и не открихме служител, с когото да разговаряме по този въпрос.

— Не ги ли е грижа, че един от техните хостели се използва като място за търговия с дрога? — попита Карлсън.

Настъпи мълчание.

— Вижте — започна Ивет, — ако успеем да намерим някой отговорен служител от социалните служби и го заведем на място, отговорът, който ще получим, ще бъде, че ако подозираме, че хостелът е свърталище на наркопласьори и наркомани, трябва да проведем полицейско разследване. Което ние най-вероятно няма да направим.

Карлсън се опита да не гледа към Джейк Нютън. Това едва ли беше най-доброто запознаване с работата на полицията.

— И така — обобщи той, — ето какво имаме до момента: жена, която е поднасяла чай с кифлички на неидентифициран разлагащ се гол мъж, чиято единствена отличителна черта е липсваща част от средния пръст на лявата ръка. Може ли липсващата част да е била отрязана, за да се измъкне пръстенът му?

— Но това е средният, а не безименният му пръст — отбеляза Мънстър.

— Пръстен може да се носи и на средния пръст — възрази Карлсън. — Кой, по дяволите, е този човек?

— Дон му взе отпечатъци — каза Мънстър. — Не беше особено приятно занимание, но той се справи. Не е открито съответствие със съществуващите в базата данни пръстови отпечатъци.

— И така, какви изводи можем да направим и откъде да започнем? — попита Карлсън.

Мънстър и Ивет се спогледаха. Последва мълчание.

— Не знам какво да мисля, но знам на какво да се надявам — наруши мълчанието Карлсън.

— На какво?

— Надявам се, че мъжът просто е получил инфаркт, а тази луда жена се е паникьосала и не е знаела какво да прави.

— Но той е бил гол — възрази Ивет. — И освен това не знаем кой е.

— Ако е починал от сърдечна недостатъчност, това ще бъде грижа на някой друг. — Карлсън се намръщи. — Ще ми се да намеря човек, който да разбере какво казва Мишел Дойс.

Изричайки тези думи, в паметта му изплува лице с тъмни очи и сериозно изражение: лицето на Фрида Клайн.

— Моля седнете, д-р Клайн.

Фрида и преди беше идвала в тази зала. Като стажантка беше посещавала тук семинари; тя самата беше провеждала семинари в качеството си на дипломиран психотерапевт; веднъж дори бе седяла на мястото, където сега седеше професор Джонатан Кръл, а един шейсетгодишен психотерапевт, чието име оттогава бе заличено от регистъра на Британската психоаналитична асоциация, в онзи момент бе седнал на мястото, което днес бе отредено за нея.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и седна, скръстила ръце в скута си. Знаеше за репутацията на Кръл, а д-р Джасмин Барбър беше нейна колежка психотерапевт. Двете поддържаха приятелски отношения, затова сега д-р Барбър се чувстваше неловко и избягваше погледа на Фрида. Третият член на комисията беше трътлеста жена с посивяла коса и яркорозов пуловер, с пристегната около врата медицинска яка. Имаше интелигентно лице, покрито с бръчки, и блестящи сиви очи. Фрида я оприличи на умна жаба. Жената се представи като Телма Скот. Фрида трепна заинтригувана: беше чувала за Телма Скот и знаеше, че е специалист по проблемите на паметта и мозъчните травми, но никога не я беше виждала. В другия край на масата седеше стенографката, която щеше да документира заседанието.

— Както знаете, д-р Клайн — започна професор Кръл, гледайки в листовете пред себе си, — това е предварително изслушване по повод на адресирано до нас оплакване. — Фрида кимна утвърдително. — Имаме етичен кодекс и процедура за разглеждане на жалби, под които вие, като член на Асоциацията ни, сте се подписали. Днес сме се събрали, за да разгледаме подадената срещу вас жалба и да се уверим, че този ваш пациент не е станал жертва на недобросъвестно отношение и че вие с вашите действия не сте му навредили по никакъв начин. Преди това искам да уточня, че всякакви разкрития и взети от нас решения нямат юридическа стойност. — Той отново погледна текста пред себе си. — Това обаче не отнема правото на жалбоподателя да заведе съдебно дело срещу вас, в случай че реши да го направи. Ясно ли е всичко?