Никки Френч - В здрача на вторник

Някога се наслаждаваше на простор и уют, светлината нахлуваше през широките прозорци на дома й, а на моравата цъфтяха рози. Тя си спомняше като в сън чистите чаршафи и меките дрехи. Сега живееше в тъмно и тясно пространство; дългите зимни нощи бяха толкова студени, че дъхът й се превръщаше в пара, а от вътрешната страна на малките прозорци се образуваше скреж. Не смееше да използва джобното фенерче, което той й беше дал, и единствено запалените в ниското свещи хвърляха мъждива светлина; сковаваше я страх, в стомаха си усещаше постоянна болка. Но със страха се свиква и човек може да го трансформира в решителност и сръчност и да бъде опасен.

Тя се спря и тръгна обратно. Дъждът се усили, а не искаше да се мокри. Зимата беше толкова дълга и така студена. В продължение на седмици пътеките наоколо бяха или заледени, или покрити с дебел сняг. Чувстваше се като животно, заклещено в бърлогата си. От прозорците на тясната каюта гледаше падащите отвън снежинки. Беше в постоянно очакване.

Спусна се през отвора на палубата, затвори капака след себе си и го заключи. Напълни малкия метален чайник с вода колкото за чаша чай, сложи го на печката, включи газовия котлон и го запали с едно драсване на кибритената клечка. Забеляза, че газта е на привършване: пламъкът беше слаб и син. Скоро нямаше да може да готви картофите, които съхраняваше в кош под външната седалка, нито пък да пълни с гореща вода грейката, която я спасяваше поне малко от студа, който проникваше чак до костите й. Може би той щеше да донесе пълна газова бутилка, когато се върне. Тя вярваше, че скоро ще си дойде. Беше оптимистка.

— Шегуваш се — Рубен се облегна назад в стола си, очевидно в добро настроение.

Фрида сбърчи чело.

— Ще прекарам с нея само няколко минути.

— Това може да се окаже невинно начало към нещо по-сериозно.

— Не мисля. Карлсън иска от мен да разбера смисъла на това, което говори тя.

— Ти ми каза, че никога, при никакви обстоятелства повече няма да помагаш на полицията.

— Знам. И не смятам да го правя. Не ме гледай така.

— Как?

— Като че ли ме познаваш по-добре, отколкото аз познавам себе си. Дразнещо е. Надявам се, че не гледаш пациентите си по този начин.

— Знам, че си заинтригувана.

Фрида щеше да възрази, но се спря навреме, защото Рубен, разбира се, беше прав.

— Може би просто трябваше да кажа „не“ — пророни тя бавно. — Мислех, че точно това ще направя, и изведнъж се чух да се съгласявам.

Двамата седяха в кабинета на Рубен в клиниката, където Фрида работеше на половин ден и беше член на Управителния съвет. „Складовете“ беше основана от Рубен и въведените от него авангардни методи на лечение му донесоха голяма известност като психотерапевт. Фрида все още не можеше да свикне с променения облик на кабинета му. От дълги години — още откакто му беше стажантка, а той — неин личен ръководител, в работния кабинет на Рубен неизменно цареше пълен хаос: разхвърляни навсякъде папки, купчини книги, натрупани в безпорядък около стола му, пепелници и саксии, препълнени с недопушени фасове. Сега всичко бе идеално подредено: в един контейнер бяха отделени няколко входящи документа, книгите бяха поставени на етажерките, не се виждаше нито един фас. Рубен също изглеждаше променен. Вече не приличаше на застаряваща рок звезда. Носеше тъмносин костюм и бяла риза, беше гладко избръснат, а посивялата му коса вече не се спускаше надолу по яката му. Изглеждаше в добра физическа форма: преди няколко месеца шокира всички, започвайки да посещава фитнес клуб. Още по-смайващо бе, че ходи там всяка сутрин преди работа. Фрида беше забелязала, че придържа с колан панталона на костюма си. Нещо повече: на обяд ядеше зелена салата и си носеше бутилка с минерална вода, от която от време на време демонстративно отпиваше по няколко глътки. Фрида подозираше, че той разиграва театър и е доволен от впечатлението, което създава.

— Има и още нещо.

— Слушам те.

— Хрумна ми странна идея — може би „идея“ не е точната дума, тъй като звучи твърде категорично. По-скоро беше усещане. Когато Кари ми каза как Алън се е променил и е изчезнал от живота й.

— Е? — Рубен проговори след дълга пауза.

Фрида се намръщи.

— Все едно пред мен се появи някаква сянка. Както когато в горещ ден внезапно те обземат тръпки. Вероятно е чиста фантазия. Забрави какво ти казах. Кога се връща Джоузеф?

Джоузеф беше техен приятел, строителен работник от Украйна, който се беше появил в живота на Фрида преди малко повече от година по твърде необичаен начин, падайки в частния й кабинет през отворила се в тавана дупка. Малко след това се настани за постоянно в къщата на Рубен, който в онзи момент се намираше — както самият той гордо твърдеше — в период на нервен срив. Като квартирант Джоузеф не плащаше наем, но поправи бойлера и монтира нова мебелировка и оборудване в кухнята; сервираше безброй чаши чай и сипваше щедро количество водка в моменти на душевна криза. През цялото време живееше у Рубен, но преди няколко седмици замина за родната си Украйна, за да се види с жена си и децата си за Коледа.