Дэвид Балдаччи - Предатели

— Понякога. Друг път я вземаше със себе си. Но после винаги я връщаше. Остават ни малко страници. Май ще успея да чуя края — каза момчето и си пое дъх. — Е, поне се надявам.

Джеймисън извърна глава. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи.

Декър изглеждаше силно разстроен, но попита:

— Някой друг идва ли да ти чете тази книга, Джоуи?

— Не. Само Ан. Никой друг. Мисля, че книгата е нейна. Защо?

— Просто се чудехме, Джоуи — побърза да каже Джеймисън, когато видя, че Декър няма да отговори. — Харесва ли ти историята? Поредицата за Хари Потър е страхотна. Аз самата започнах да я чета още в прогимназията.

— Да, интересна е. Хари ми харесва, но Хърмаяни ми е любимка.

— Защо?

— Обича да чете. И аз обичам… или по-точно, обичах. Прочетох много книги. — Джоуи посочи Декър и продължи: — Освен това играех футбол, като него. Преди да се разболея. Сигурно щях да стана много добър.

— Обзалагам се, че щеше да станеш велик — отвърна Джеймисън с разтреперан глас.

Декър гледаше разочаровано книгата, сякаш тя не бе оправдала очакванията му.

— Благодаря ти, Джоуи — каза той. — Може да се върна и да ти прочета оставащите страници.

— Може и аз да дойда — предложи импулсивно Джеймисън. Думите ѝ като че ли изненадаха и самата нея.

— Ще се радвам — каза Джоуи. — Благодаря. Може да се засечете с Ан.

— Може — каза Декър.

— Навремето работех като доброволка — каза Джеймисън. — Може би ще намеря време и ще дойда тук. Какво ще кажеш, Джоуи?

— Ще се радвам — повтори момчето, но усмивката му помръкна, а заедно с нея сякаш се стопи цялата му енергия. То затвори очи и дишането му стана по-дълбоко.

— Това е тъжно… повече от тъжно — прошепна Джеймисън. — Никого ли си няма това дете?

— Не. Едно семейство се канело да го осинови, но се отказало, когато научило за болестта.

— Какво се опитваш да докажеш с тази книга?

— Опитвам се да си обясня нещо. Всъщност сигурен съм в догадката си, но тя ще покаже, че всички останали са грешили.

Декър тъкмо се канеше да върне книгата на мястото ѝ, когато Джоуи отвори очи и извърна глава към него.

— Странно — каза момчето.

— Кое? — попита веднага Декър.

— Събудих се през нощта и те видях с книгата.

Декър погледна първо книгата, после момчето.

— Така ли? И какво му е странното?

— Ами… и преди съм се будил нощем… два пъти и тогава видях и него да държи книгата. Стори ми се странно. Все пак той не ми чете. И двата пъти излезе с нея. Но събудех ли се на сутринта, я намирах на лавицата. И двата пъти.

— Кой беше той? — попита Декър с необичайно напрегнат глас. — Кой вземаше книгата?

— Онзи с очилата. Мисля, че се казва… — Джоуи замълча за момент. — Гледал ли си онзи филм за чипоносковците?

— Имаш предвид… — започна Джеймисън.

Декър вече ѝ бе обърнал гръб и излизаше от стаята.

— Алвин — довърши Джеймисън, преди да хукне след Декър.

Декър сновеше около входа на хосписа и се ядосваше на себе си. Богарт разговаряше с един полицай на паркинга отпред. Ченгето забърза нанякъде, а Богарт отиде при Декър. Новините не бяха добри.

Алвин Дженкинс беше изчезнал.

Вместо да отиде на вечерна визитация, той бе напуснал хосписа в мига, в който бе излязъл от кабинета си. Декър незабавно позвъни на Богарт. Федералните агенти претърсваха сградата няколко часа, но не откриха нищо полезно.

— Издадохме заповед за задържането му — заяви Богарт. — Изпратихме екип в апартамента му. Или по-точно, на адреса, който е посочил в служебното си досие.

— Обзалагам се, че Дженкинс е решил да задейства плана си за бягство веднага щом започнахме да задаваме въпроси. Сигурно има половин дузина паспорти, които ще издържат на всякаква проверка. По дяволите, може вече да лети с частен самолет към страната, от която е дошъл. — Декър изпъшка и доби нещастно изражение. — Бях прекалено бавен, Рос. Изпуснах момента.

— Не разбирам как изобщо ти хрумна, че това място може да има нещо общо със случая?

— Бъркшър никога не би си губила времето да идва тук, ако това не е обслужвало някаква цел. — Декър вдигна книгата. — Твоите хора от лабораторията трябва да я проверят. В нея има нещо, което е било важно и за Бъркшър, и за Дженкинс. Изненадан съм, че той не се е опитал да я вземе, преди да избяга.

— Непременно ще го направим. — Богарт прибра книгата в найлонов плик за улики, който извади от джоба на палтото си. — „Хари Потър“? Какво очакваш да открием?

— Вероятно кодирано съобщение, което използва за шифър текст от книгата.