Дэвид Балдаччи - Предатели

Когато пристигнаха в хосписа, времето за свиждане отдавна бе приключило, но служебните им карти им осигуриха нужния достъп. Директорката Сали Палмър си беше тръгнала, но ръководителят на нощната смяна, мъж на име Алвин Дженкинс, ги покани в кабинета си.

Дженкинс бе нисък, пълен и отпуснат мъж към шейсетте с плешиво теме, заобиколено от ивица посивели коси. В отговор на въпросите им той отвърна:

— Никога не съм се срещал с Ан Бъркшър, макар да я знам по име. Работя нощна смяна, а тя е идвала сутрин.

— Имате ли други доброволци? — попита Декър.

— О, да, при това доста. Повечето са възрастни хора, пенсионери, които имат достатъчно свободно време, за да посещават болните.

— Разполагате ли със списък на тези доброволци? Трябва ни и списъкът на служителите — медицински персонал, администрация, до последния човек.

Дженкинс включи компютъра си и въведе няколко команди.

— Мога да ви принтирам всичко това, но защо ви е?

— Въпрос на национална сигурност — обади се Джеймисън, преди Декър да успее да каже нещо.

Дженкинс остана с отворена уста.

— О, боже! Да, разбира се! — каза той и им връчи разпечатаните страници. — Трябва да мина по стаите — продължи Дженкинс. — Чувствайте се свободни да ползвате кабинета ми колкото е необходимо.

Шефът на нощната смяна излезе, а Декър и Джеймисън започнаха да преглеждат страниците.

— Какво търсим, Декър?

— Нещо необичайно. Каквото и да било.

— Не съм сигурна какво очакваш да открия, докато чета имената и възрастта на служителите и развеждам снимките им. Какво изобщо е правила тук Бъркшър? Освен това дори не сме сигурни, че тези хора са се засичали с нея. Тя е посещавала само няколко пациенти. Може би трябва да попитаме Дженкинс дали знае…

— Затворникът! — възкликна Декър.

После скочи и излезе от стаята, а Джеймисън остана сама с куп листа в ръката и объркано изражение.

Стоя като вкаменена в продължение на няколко секунди, след което стана и се втурна след Декър.

— Заклевам се, че някой ден ще го убия.

Декър стоеше на прага на потъналата в мрак стая и се взираше в момчето. Джоуи Скот спеше в леглото си, а навън продължаваше да вали проливен дъжд. Погледът на Декър обходи стаята и запечата всяка подробност в нея. Тогава видя това, заради което бе дошъл тук.

Миг по-късно до него застана Джеймисън.

— Какво правиш…?

Когато видя Джоуи, тя млъкна и погледна към Декър.

— Има левкемия — прошепна той. — Много тежка форма. Нелечима.

Устните на Джеймисън потрепериха.

— На колко години е? — попита тя със задавен глас.

— На десет. Казва се Джоуи.

Джеймисън огледа леглото и тръбичките, които излизаха от стойката с интравенозен разтвор. На монитора до леглото се виждаха слабите жизнени показатели на момчето.

— Но защо си тук?

— Заради това.

Той отиде и взе една книга от лавицата до леглото. „Затворникът от Азкабан“.

— Здравей?

Декър се обърна и видя, че Джоуи го наблюдава.

— Здрасти, Джоуи.

— Ти си онзи футболист от „Кливланд Браунс“.

— Точно така. Еймъс Декър.

— Какво правиш тук?

Декър погледна през рамо и отвърна:

— Доведох моята приятелка Алекс да се запознае с теб, Джоуи.

Той се извърна към Джеймисън, която продължаваше да стои на прага и да гледа момчето. Тя влезе бавно в стаята и пристъпи към леглото.

— Здравей, Джоуи.

— Здравей, Алекс.

Момчето погледна към книгата в ръката на Декър.

— Да не би да си дошъл да ми почетеш? Сутрин ли е вече?

— Не, още е нощ. Не искахме да те събудим. Извинявай.

— Всичко е наред. Понякога се будя нощем без причина.

Декър и Джеймисън наблюдаваха как слабите му гърди се надигат и отпускат с усилие.

— Искаш ли да ти помогнем? — попита притеснено Джеймисън.

Джоуи поклати глава.

— Не. Случва се понякога. Ще ми мине.

Изчакаха минута-две, докато дишането на детето се нормализира.

Декър седна на стола до леглото и вдигна книгата.

— Ан ти я четеше от време на време, нали?

— Да.

Светкавица проряза небето. Последва я силен гръм, от който Джеймисън подскочи.

— А прочете ли ти първите две книги от поредицата? — попита Декър.

— Първите две?

— Да, тази е третата. Преди нея има още, а след нея — цели четири. От първите книги научаваш от какво семейство произлиза Хари Потър, как попада в „Хогуортс“ и си намира приятели… такива неща.

Джоуи изглеждаше объркан.

— Не, тази е единствената, която Ан ми е чела.

— И винаги ли я оставяше тук?