Дэвид Балдаччи - Предатели

— Ти ми кажи. Нужно ли е шпионинът и отговорникът му да живеят близо един до друг?

— Не е задължително. Споменах ли вече Монтес? Отговорникът ѝ е живеел в Куба. Срещала се е с него само от време на време. Или той е идвал тук, или тя е отивала там. Но не редовно.

— В такъв случай Дабни, който често е пътувал в командировки, може да я е посещавал.

— Да. И да е използвал работата си за прикритие.

— И тъй като нямаме представа къде е живяла тя преди трийсет години, не можем да проследим тези срещи. Но…

— Но знаем местата, където е живяла през последните десет години — прекъсна го Браун. — И можем да проверим пътуванията на Дабни за същия период.

— Само ако са се срещали там, където е живяла. В противен случай ще трябва да проверим къде е пътувала тя, ако е използвала влак, самолет или автобус.

— Продължаваш ли да смяташ, че двамата са работили заедно?

— Нека се изразя така: не изключвам подобна възможност — отвърна Декър.

— Но не разполагаме с никакви улики, че Дабни е извършвал шпионска дейност, като изключим случая със секретната информация, която е продал, за да уреди онези комарджийски дългове.

— Не забравяй, че Дабни не е работил само с АВР, а също и с ФБР, АНС и поне половин дузина други федерални агенции.

Лицето на Браун се изопна.

— Ако е крал информация от всички тях, това е сериозен проблем.

— Винаги съм смятал, че шпионажът е сериозен проблем — отвърна Декър.

— Можем да проверим пътуванията им, за да видим дали се засичат на едно и също място по едно и също време.

— Ще помоля хората на Богарт да се заемат с това.

— Но ако Дабни и Бъркшър са работили заедно през цялото това време, защо ще я убива показно пред централата на ФБР?

— Угризения? Или конфликт, за който не подозираме?

— Добре, но ако са работили заедно, значи нейните хора са му осигурили десетте милиона долара, с които да спаси дъщеря си и внучката си. Би трябвало да ѝ е благодарен, а не да я убива.

— Всичко зависи от гледната точка.

— А този трети играч, когото спомена? Хората, които едва не те убиха, за да откраднат флашката?

— Имам чувството, че за да разрешим случая, ще трябва да се изправим лице в лице с тях.

Браун извади пистолета си и го остави на масата.

— Да се надяваме, че ние ще ги спипаме, преди те да спипат нас.

Когато Декър се прибра, Джеймисън още спеше. Той подремна няколко часа, взе душ и се облече. Когато влезе в кухнята, тя вече беше станала и го чакаше.

— Трябва да хапнеш нещо — каза Декър. — Аз също. Да вървим.

Отбиха се в едно кафене наблизо и си поръчаха закуска, макар да наближаваше време за обяд.

— Как се чувстваш? — попита той.

— По-добре, отколкото предполагах. А това ме кара да се чувствам виновна… — Джеймисън го изгледа унило. — Може би не ставам за тази работа и трябва да се захвана с нещо друго.

— Не бива да мислиш за това в този момент.

— Но въпреки това мисля, Декър. Няма да ставам по-млада и трябва да реша какво ще правя с живота си.

— Рос нямаше да те включи в екипа, ако не беше убеден в качествата ти.

— Хайде, Декър, той ме взе само заради теб.

— Не се подценявай. В края на краищата ти стигна до извода, че Дабни навярно от години е шпионин, защото прекалено бързо е намерил купувач на секретната информация. Дори да се окаже, че не е така, звучи логично, а на мен не ми мина през ума. Нито пък на Рос или Тод.

— Не казвам, че нямам случайни прозрения.

— Не са случайни, Алекс. Виж, ако искаш да си събереш багажа и да се захванеш с друго, добре. Но не го прави само защото смяташ, че не те бива за тази работа. Не е така.

Тя го погледна с надежда.

— Наистина ли го мислиш? Не го ли казваш само за да се почувствам по-добре?

— Познаваш ме, мозъкът ми не е устроен така.

— Но аз убих човек! — Лицето ѝ отново помръкна. — Не мисля, че някога ще събера сили да го направя пак.

— Работата ни не изисква от нас да влизаме в престрелки. Случилото се с Алварес няма нищо общо с това, което правим във ФБР. Нищо чудно снощният случай да се окаже първият и последният.

— Едва ли, ако продължа да работя с теб.

— Не бива да мислиш за това, а за разследването.

— Искаш ли да се обадиш на Мелвин да се присъедини към нас? Той може да даде добри идеи.

Декър се поколеба достатъчно дълго, за да си спечели изпълнен с подозрение поглед.

— Какво има?

— Нищо.

— Декър, не те бива в лъжите.

— Мисля, че трябва да оставим Мелвин да се наспи.

— Какво означава това? Той се прибра по същото време като… — Тя го зяпна изумено. — О, боже! Да не би да ми казваш онова, което си мисля, че не искаш да ми кажеш?