Никки Френч - В очакване на сряда

— Странна любов! — отбеляза Карлсън.

— Затова е изразена по този дивашки начин — обясни Брадшо. — Ако е бил безразличен, нямаше да стигне до тази крайност. В случая в действията му има емоционален заряд.

— Според вас какъв тип човек трябва да търсим?

Брадшо притвори очи, преди да отговори, сякаш виждаше нещо, което никой друг не можеше да види.

— Бял — започна той. — Между трийсет и трийсет и пет годишен. Със здраво телосложение. Неженен. Без постоянно местожителство. Без постоянна работа, без постоянна партньорка. Без фамилни връзки. — Той извади мобилния си телефон, насочвайки го към разни кътчета от стаята.

— Внимавайте с тези снимки — предупреди го Карлсън. — Те имат свойството да се появяват в интернет.

— На мен ми е разрешено да снимам — отвърна Брадшо. — Прочетох какво пише в договора ми. Аз съм криминален психолог. Това е професията ми.

— Добре — каза Карлсън. — Но вече трябва да тръгваме. Екипът от криминалисти трябва да си свърши работата.

Брадшо прибра телефона в джоба на сакото си.

— Разбира се. Аз съм готов. О, между другото, предайте специални поздрави на д-р Клайн. Кажете ѝ, че мисля за нея.

На излизане от къщата те се разминаха с Луиз Уелър. Бебето все още беше привързано към нея, но този път тя теглеше за ръка малко момченце, а отзад тромаво я следваше малко по-голямо момиченце, едро като нея. Въпреки че беше облечено с розова нощница и буташе малка количка с увита в пелена кукла, то напомни на Карлсън за Ивет.

Луиз Уелър му кимна отривисто.

— Всички от семейството трябва да се съберат — каза тя и подобно на генерал, предвождащ нежелаеща да се бие армия, нахълта с децата си през входната врата.

В три и двайсет и пет, когато нощта малко по малко започваше да се превръща в ден, Фрида Клайн се събуди. Сърцето ѝ биеше лудо, устата ѝ бе пресъхнала, по челото ѝ бяха избили капчици пот. Беше ѝ трудно да преглъща и дори да диша. Всичко я болеше: краката, рамото, ребрата, лицето. Неотдавна зарасналите рани пулсираха. Тя постоя със затворени очи, а когато ги отвори, тъмнината я притисна и обгърна всичко наоколо. Фрида зачака срядата да си отиде, да се покаже светлината на новия ден и сънищата да избледнеят.

Вълните започнаха да пристигат една след друга, всяка следваща по-силна от предишната. Те я издигаха и яростно се блъскаха в нея, теглеха я надолу и я изплюваха обратно — и така до безкрай. Те бяха вътре в нея, бушуващи в тялото и ума ѝ, но бяха и извън нея. Тя лежеше полусънена в тъмното, спомените ѝ се смесваха с отлитащите сънища. Човешки лица изплуваха в мрака, ръце се протягаха към нея. Фрида потърси опора в думите, които Санди ѝ беше повтарял нощ след нощ, и се опита да се измъкне от объркването и безпокойството в душата си: Всичко свърши. В безопасност си. Аз съм тук, до теб.

Тя докосна с ръка мястото до себе си, където той би трябвало да лежи. Но той се бе върнал обратно в Америка. Тя го бе изпратила на летището, със сухи очи и външно спокойна дори когато я бе притиснал до себе си с разстроено лице, за да се сбогува с нея; беше го проследила с поглед, докато вървеше през салона за заминаващи, чак до мига, в който високата му фигура изчезна в далечината; така и не му бе казала, че едва се сдържа да не го помоли да остане или да се съгласи да тръгне с него. Невероятната близост между тях от последните няколко седмици, когато се беше оставила на грижите му и беше усетила голямата си физическа слабост, бе събудила у нея чувства, каквито преди не бе изпитвала. Те можеха лесно да потънат някъде в дълбините на душата ѝ. Тя не се страхуваше от болката, че той ще ѝ липсва, а от това, че с времето тази болка щеше да затихне; забързаното ежедневие щеше да запълни празнотата, която бе оставил след себе си. Понякога тя сядаше в ателието си на тавана и започваше да рисува лицето му с мек графит, припомняйки си точните очертания на устните му, фините бразди, които времето бе нанесло върху кожата му, израза на очите му. После слагаше молива настрани и оставяше спомена за него да си проправи път през тялото ѝ, подобно на бавна, дълбока река.

За един кратък миг тя си го представи до себе си, спомни си какво бе усещането да обърне глава и да го види да лежи до нея. Но той бе заминал и тя беше сама в една къща, която по-рано беше нейното тихо убежище, но която през последните няколко седмици — откакто я бяха нападнали и едва не я бяха убили — беше изпълнена със скърцане и шепот. Тя се ослуша: чу ударите на сърцето си, но и някакво шумолене край вратата, съвсем леко. Това, разбира се, бе котаракът, който бродеше из стаята. Понякога, в приглушената светлина на настъпващото утро и с все още несъбудили се сетива, на Фрида ѝ се струваше, че той е едно зловещо създание — предишните му двама собственици бяха убити.