Никки Френч - В очакване на сряда

— Защо? Да не са отменили прегледа или процедурите?

— Не. Аз ги отмених.

— И защо го направи?

— Трябва да свърша нещо друго.

— Фрида, трябва да се видиш с лекаря си. А също и с физиотерапевта. Беше много болна. Едва не умря. Не можеш да се откажеш просто така от възстановителната терапия.

— Знам какво ще ми каже докторът: че лечението ми дава резултати, но и през ум да не ми минава да се връщам още сега на работа, защото трябва преди всичко да се възстановя напълно. Знаеш какви съвети даваме ние, лекарите, на нашите пациенти.

— Това не ми звучи много добре.

— Има нещо по-важно, което трябва да свърша.

— Какво би могло да бъде по-важно от здравето ти?

— Мисля, че е по-добре да ти покажа, вместо да ти разкажа. Освен ако не смяташ да отидеш на работа, все пак.

Саша въздъхна.

— Освободила съм си деня. Искам да го прекарам с теб. Ще ми направиш ли кафе?

Широкият път премина в тясна лента с низ от напъпили дървета от двете страни. Фрида забеляза бодливите храсти на трънката. Загледа се замислено: някои неща се променят, а други си остават същите. Но ти самият никога не оставаш същият — гледаш на всичко по различен начин, така че и най-познатото нещо придобива необичаен и призрачен вид. Тази малка селска къща със сламен покрив и с кално езерце отпред, пълно с патици, този черен път, изникнал от нищото и криволичещ надолу покрай нивите, тази фермерска къща със силозите и кравите в калното ограждение или пък простиращите се напред редици от стройни тополи. Дори начинът, по който дневната светлина падаше върху този плосък пейзаж, както и едва доловимият солен мирис на морето.

Гробищният парк беше пълен с хора. Повечето надгробни плочи бяха стари, покрити със зелен мъх и издълбаните върху тях надписи трудно се четяха. Но тук-там имаше нови и лъскави, отрупани с цветя, с ясно гравирани дати и имена на скъпи покойници.

— Тълпи от починали хора — каза Фрида по-скоро на себе си, отколкото на Саша.

— Защо дойдохме тук?

— Ще ти покажа.

Тя се спря пред една гравирана надгробна плоча и я посочи. Саша се наведе напред и прочете надписа: Джейкъб Клайн 1943–1988, обичан съпруг и баща.

— Това баща ти ли е? — попита тя. Преди време Фрида беше споделила с нея, че като тийнейджър един ден е намерила баща си обесен. Саша се опита да си представи цялата душевна мъка, която се криеше зад този обикновен надгробен камък.

Фрида кимна, без да сваля очи от него.

— Да. Това е баща ми. — Тя се отдръпна леко назад и каза: — Виждаш ли гравирания орнамент там, над името му?

— Да. Много е хубав — отвърна Саша неуверено, след като разгледа внимателно фигурката със симетрично очертани елементи. — Ти ли го избра?

— Не. — Тя бръкна в чантата си, извади дебел лист хартия и го задържа пред нея, местейки поглед от рисунката към издълбаното изображение и обратно. — Какво виждаш?

— Напълно еднакви са — забеляза Саша.

— Нали? Напълно еднакви!

— Ти ли го нарисува?

— Не.

— А кой?

— Някой ми го изпрати. Тази сутрин.

— Нищо не разбирам.

— Някой го пъхна през отвора за пощата на разсъмване.

— Защо?

— Добър въпрос — изрече замислено Фрида.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Това е работа на Дийн.

— Дийн? Дийн Рийв?

Саша знаеше за Дийн Рийв — мъжа, който бе отвлякъл едно малко момченце и бе хвърлил Фрида против волята ѝ в света на мрачните престъпления, издърпвайки я от сигурността на кабинета ѝ за консултации, откъсвайки я от допира ѝ с потайните кътчета на човешкото съзнание. Саша беше помогнала на Фрида, извършвайки по нейна молба ДНК анализ, чрез който беше установено, че съпругата на Дийн, Тери, беше всъщност малката Джоана, изчезнала безследно преди повече от две десетилетия. Фрида имаше основания да подозира, че Дийн Рийв, когото полицията официално бе обявила за мъртъв, е все още жив. Нещо повече — той се бе превърнал в нейния невидим преследвач, в "мъртвеца", който я дебнеше отвсякъде и нямаше намерение да я изпуска от очи.

— Да. Дийн Рийв. Познавам почерка му — чела съм писмените му показания, които тогава той даде в полицейското управление. Но дори и да не познавах почерка му, пак щях да съм сигурна, че е той. Иска да ми покаже, че е научил всичко за семейството ми. Знае за смъртта на баща ми. Бил е тук, където сме ние сега, където почива баща ми.

— Баща ти е погребан в англиканско гробище, а аз мислех, че си еврейка — обади се Саша.

Двете седяха в едно малко кафене на брега на морето. Приливът беше в най-ниската си точка и дългокраки морски птици крачеха наперено по калните наноси. Далеч на хоризонта се виждаха очертанията на огромен контейнеровоз, наподобяващ градски пейзаж. Нито в кафенето, нито на чакълестия бряг отвън имаше хора. Саша се чувстваше така, все едно беше попаднала накрай света.